Читать «Захир» онлайн - страница 98

— Вече ти казах, че става дума за един познат.

— Съществува ли наистина това момче с ясновидските способности, или ти го измисли, защото смяташ, че си припаднал, слизайки на платното?

— Нищо подобно, изобщо не искам да научавам симптомите на болестите. Всеки път, когато чета някоя книга на медицинска тема, започвам да усещам всичко, описано в нея.

— Ще ти призная нещо, но те моля да не ми се сърдиш: мисля, че произшествието беше от голяма полза за теб. Сега изглеждаш по-спокоен, по-малко обсебен от твоята фикс-идея. Наистина, когато се озовем близо до смъртта, това винаги ни помага после да живеем по-добре. Каза ми го жена ти, давайки ми парче плат, изцапано с кръв, което винаги нося със себе си, макар че като лекар аз всеки ден съм близо до смъртта.

— Тя обясни ли ти защо ти дава парчето плат?

— Много ласкаво описа начина, по който изпълнявам професионалните си задължения. Каза ми, че съчетавам техниката с интуицията, дисциплината с любовта. Разказа ми, че някакъв войник я помолил, преди да умре, да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хората, които искрено се опитват да покажат света такъв, какъвто е в действителност. Като имам предвид книгите ти, предполагам, че и ти имаш парцалче от тази риза.

— Нямам.

— А знаеш ли защо?

— Знам. По-точно казано, сега започвам да се досещам.

— И тъй като съм ти не само личен лекар, но и приятел, ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? Епилептикът, който ти е казал, че може да предсказва бъдещето, нищо не разбира от медицина.

Загреб, Хърватия.

6:30 сутринта.

Стоим с Мари пред един замръзнал фонтан, пролетта тази година явно е решила да не настъпва — както изглежда, от зимата ще се озовем направо в лятото. В средата на фонтана се издига колона със статуя върху нея.

През целия следобед давах интервюта и ми омръзна да говоря за новата си книга. Въпросите на журналистите са винаги едни и същи: дали жена ми е прочела книгата (отговарям, че не знам), дали не смятам, че критиката се отнася несправедливо към мен (какво?), дали фактът, че съм написал Време да раздираш, време да съшиваш не е шокирал моята публика, понеже в романа разкривам доста подробности от личния си живот (един писател не може да не пише за собствения си живот), дали ще се снима филм по книгата (отговарям за хиляден път, че филмът е в главата на читателя, затова съм забранил да се продават правата върху която и да е от книгите ми), какво мисля за любовта, защо съм писал за любовта, какво да правим, за да сме щастливи в любовта…

След като интервютата приключват, идва ред на вечерята с издателите, която е част от ритуала. На масата са насядали местните величия, които ме прекъсват всеки път, когато поставям вилицата в устата си, за да ми зададат винаги един и същ въпрос: „Откъде черпите вдъхновение?“ Опитвам се да ям, но трябва да съм любезен, да разговарям, да изпълнявам ролята си на знаменитост, да разказвам интересни истории, да правя добро впечатление. Знам, че издателите са герои — никога не знаят дали една книга ще има успех. Биха могли вместо книги да продават банани или сапуни, поне е по-сигурно. Издателите не са нито суетни, нито егоцентрични, не се сърдят, че представянето не е добре организирано или че книгата я няма в някоя книжарница.