Читать «Захир» онлайн - страница 100

— С всеки изминал ден ставаш все по-весел — казва тя, положила глава на рамото ми.

— Защото се опитвам да забравя кой съм. Или, по-точно казано, не искам да нося на гърба си товара на цялата си история.

Разказвам й за разговора на Михаил с номада.

— И с актьорите се случва нещо подобно — казва тя. — Заради новата роля трябва да престанем да бъдем такива, каквито сме, та да можем да влезем в кожата на героя. Ала накрая се чувстваме объркани и изнервени. Мислиш ли, че наистина е добре да загърбим личната си история?

— Нали ти самата каза, че се чувствам по-добре?

— Според мен вече не разсъждаваш толкова егоистично. Хареса ми идеята ти да зарежем всички тези побъркани хора и да потърсим фонтана, но той също е част от миналото ти, следователно си противоречиш.

— За мен фонтанът е символ. Аз обаче не го нося в себе си, не мисля непрекъснато за него, не съм си направил снимки, за да ги показвам на приятелите си, не ми е мъчно за художника, който си тръгна, нито за момичето, в което се влюбих. Доволен съм, че дойдох тук за втори път, но дори и това да не се беше случило, с нищо нямаше да промени преживяното от мен тогава.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Това ме радва.

— А мен ме натъжава, защото ми подсказва, че ще си заминеш. Знаех го още от мига, когато се срещнахме за пръв път, но ми е трудно да го приема. Свикнах с теб.

— Тъкмо там е проблемът: да свикнеш с някого.

— Но е съвсем човешко.

— Точно поради това жената, за която се ожених, се превърна в Захир. До деня на злополуката бях убеден, че само с нея бих могъл да бъда щастлив, а не че я обичам повече от всичко и всички на света.

Мислех, че само Естер ме разбира, че само тя познава вкусовете ми, маниите ми, светоусещането ми. Бях й благодарен за това, което е направила за мен, и смятах, че и тя трябва да ми е благодарна за онова, което аз съм направил за нея. Бях свикнал да гледам на света през нейните очи.

Спомняш ли си историята за пожара и за изцапаното със сажди лице на единия от двамата пожарникари?

Мари вдигна глава от рамото ми. Забелязах, че очите й са пълни със сълзи.

— Светът за мен беше отражение на красотата на Естер — продължих аз. — Това любов ли е? Или е някаква зависимост?

— Не знам. Смятам, че любовта и зависимостта са неразделни.

— Възможно е. Но да предположим, че вместо да напиша книгата Време да раздираш, време да съшиваш — своеобразно писмо до една жена, която в момента е далеч, — бях избрал друг сюжет.

Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега — само веднъж седмично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че между тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито друга жена.