Читать «Захир» онлайн - страница 94

Към мен се присъединяват още няколко души: трима младежи на моята възраст, които нямат друго занимание, освен да пътуват по света — номадите на западното общество. Семейство музиканти от Казахстан, дочули за „успеха“ на техен сънародник, помолват да участват в спектакъла, понеже не могат да си намерят работа. По време на срещите с публиката включваме и ударни инструменти. Барът вече ни е тесен, успяваме да издействаме да се преместим в ресторанта и да изнасяме спектаклите си там; и той обаче скоро също се оказва тесен. Когато хората споделят своите истории, стават по-смели. И докато танцуват, енергията прониква в тях и те започват да се променят, тъгата изчезва от живота им, отдават се отново на приключения, а любовта им — която би трябвало да е застрашена от толкова промени — става по-силна и те препоръчват нашите „срещи“ на свои приятели.

Естер продължава да пътува и да пише статии, но винаги когато е в Париж, присъства на спектакъла. Една вечер ми казва, че работата ни в ресторанта не е достатъчна, защото само хора, които имат пари, могат да го посещават. Добавя, че трябва да работим с младежите. Но къде са тези младежи, питам я аз. Разхождат се по улиците, пътуват, изоставили са всичко, обличат се като просяци или като герои от научнофантастичен филм.

Казва също така, че просяците нямат лична история и че бихме могли да отидем при тях и да се опитаме да ги опознаем. Ето как ви открих.

Ето какво съм преживял досега. Вие никога не ме попитахте кой съм и с какво се занимавам, защото това не ви интересува. Днес обаче реших да ви разкажа живота си заради известния писател, който е с нас.

— Но ти говориш за миналото си — намесва се жената, чието сако и шапка никак не си подхождаха. — Макар че старият номад…

— Какви са номадите? — прекъсва я някой.

— Хора като нас — отвръща тя, гордееща се с факта, че познава значението на думата. — Свободни хора, които живеят само с това, което могат да носят със себе си.

Аз я поправям:

— Не е точно така. Те не са бедни.

— Какво знаеш ти за бедността? — намесва се отново агресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. — Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писатели, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, които смятат, че могат да спасят света? Ти си беден — нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са измислили и които не разбираш.

Михаил отново прекъсва разговора, обръщайки се към жената.