Читать «Захир» онлайн - страница 93

Започвам да работя нощем като бодигард в един стриптийз бар, а през деня усилено уча френски. За мое учудване пристъпите намаляват, но и видението изчезва. Казвам на майка ми за предложението да отида във Франция, а тя отговаря, че съм много наивен и че тази жена никога повече няма да ме потърси.

Една година по-късно Естер отново идва в Алма Ата: войната, която всички очакваха, вече бе избухнала. Някой друг публикувал статия за тайните американски бази, но интервюто със стария номад имало голям успех и сега списанието искало обширен репортаж за отмирането на номадския начин на живот. Освен това, добавя тя, отдавна не разказвам истории на никого и отново ме обзема депресия. Помагам й да установи контакт с малкото племена, които все още пътуват, да се запознае с традицията тенгри и с местните магьосници. Говоря свободно френски. По време на една вечеря тя ми дава да попълня документите за консулството, издейства ми виза, купува ми билет и пристигам в Париж. И тя, и аз забелязваме, че колкото повече изпразваме главите си от преживените истории, толкова по-голямо пространство се разкрива пред всеки от нас, ставаме по-смели, рискуваме повече, действаме правилно или неправилно, но важното е, че действаме. Изживяваме дните си по-пълноценно и времето тече по-бавно.

След като пристигам в Париж, я запитвам къде ще работя, но тя е предвидила всичко: уговорила е със собственика на някакъв бар да участвам веднъж седмично в нещо като екзотичен спектакъл, типичен за моята страна, по време на който хората говорят за живота си и изпразват съзнанието си.

Отначало ми е много трудно да накарам малкото посетители да участват в играта, но на най-пияните им харесва и новината се разнася из квартала. „Елате да разкажете вашата стара история и да откриете една нова история“, гласи малкият афиш, написан на ръка и залепен на витрината, и хората, жадни за нещо ново, започват да идват.

Една вечер ми се случва нещо странно: на импровизираната сцена в ъгъла на бара съм застанал не аз, а видението. И вместо да разказвам на посетителите легенди от родината си и да ги подканям да разкажат своята история, предавам това, което ми казва гласът. Накрая един от зрителите се разплаква и споделя с останалите, които са му съвсем непознати, интимни подробности от брачния си живот.

Същото се повтаря и следващата седмица — гласът говори вместо мен, подтиква хората да разказват само истории за липса на любов и във въздуха витае една толкова различна енергия, че французите, които по принцип са дискретни, започват да обсъждат публично личните си проблеми. Успявам да овладея и пристъпите: когато виждам светлини и усещам вятъра, но съм на сцената, изпадам в транс и губя съзнание без никой да забележи. „Епилептичните кризи“ настъпват само когато съм много напрегнат и нервен.