Читать «Захир» онлайн - страница 89

След кръстосания разпит, на който съм подложен, мисля, че спечелвам доверието й: тя ме предупреждава, че намеренията й са незаконни. Обяснява ми, че е журналистка и че иска да направи репортаж за военните бази, които в момента американците строят в една съседна страна, за да ги използват в предстоящата война. И понеже са й отказали виза, ще трябва да пресечем границата пеша, по тайни пътеки — нейни познати са й дали карта и са й показали откъде трябва да минем, но тя добавя, че ще ми ги покаже едва когато излезем извън Алма Ата. Ако все още имам желание да я придружа, трябва да бъда в хотела след два дни, в 11 часа сутринта. Единственото, което обещава да ми плати, е едноседмична заплата, без да знае, че имам постоянна работа, печеля достатъчно, за да помагам на майка си и на дядо и баба, шефът ми има доверие, въпреки че беше свидетел на три-четири конвулсии или „епилептични пристъпи“, както той нарича моментите, когато контактувам с един непознат свят.

Преди да се разделим, жената ми казва името си — Естер — и ме предупреждава, че ако реша да отида в полицията и да я издам, ще бъде арестувана и депортирана. Казва също така, че има моменти в живота на човек, когато той трябва да следва сляпо интуицията си, и тя прави точно това. Моля я да не се притеснява, приисква ми се да споделя с нея за гласа и видението, но предпочитам да замълча. Връщам се у дома, разговарям с майка ми, казвам й, че съм си намерил нова работа като преводач и ще печеля много пари, но трябва да замина за известно време. Тя не изглежда притеснена. Нещата около мен се нареждат така, сякаш са били планирани много отдавна и всички ние просто сме изчаквали подходящия момент.

През нощта спя неспокойно, на другия ден отивам на бензиностанцията по-рано от обичайното. Извинявам се на шефа си, казвам и на него, че съм си намерил нова работа. Той отвръща, че рано или късно ще разберат, че съм болен, много е рисковано да оставя питомното, за да гоня дивото, но също както майка ми не възразява, сякаш гласът въздейства по някакъв начин върху волята на всеки, с когото трябва да разговарям този ден, за да улесни живота ми и да ми помогне да направя първата крачка.

Когато се срещаме в хотела, й обяснявам, че ако ни хванат, най-лошото, което може да й се случи, е да бъде депортирана в страната си, докато мен ще ме арестуват и ще лежа в затвора може би много години. Следователно рискувам много повече от нея и затова трябва да ми има доверие. Тя като че ли разбира това, което й казвам, вървим два дни, от другата страна на границата я очаква групичка от неколцина мъже, тя изчезва и се връща малко след това разочарована и ядосана. Войната всеки момент ще избухне, всички пътища са зорко следени, невъзможно е да продължи нататък, защото ще я арестуват като шпионка.

Тръгваме обратно. Естер, която преди това бе толкова самоуверена, сега е тъжна и изглежда объркана. За да я разсея, започвам да рецитирам стихове от поета, който е живял близо до родното ми село, мислейки в същото време, че след 48 часа всичко ще свърши. Трябва да се доверя на гласа, трябва да сторя всичко възможно тя да не си тръгне така неочаквано, както дойде; може би трябва да й покажа, че открай време съм я очаквал, че е важна за мен.