Читать «Захир» онлайн - страница 53

В света, за който мечтаех, Михаил и аз разговаряхме спокойно, излизахме от пицарията, вземахме такси, натискахме звънеца на вратата, зад която моята бивша жена (или жена? Сега съмнението беше в обратна посока) сутрин тъчеше килими, следобед даваше уроци по френски, а нощем спеше сама, очаквайки като мен да чуе звънеца, мъжът й да влезе с букет цветя и да я заведе да пият горещ шоколад в един хотел близо до „Шан-з-Елизе“.

В действителния свят всяка среща с Михаил щеше да бъде свързана с напрежение — от страх да не се повтори това, което се случи в пицарията. Всичко, което той ми бе казал, е било плод на въображението му, в действителност и той не знае къде живее в момента Естер. В действителния живот сега беше 11:45 сутринта, а аз се намирах на Гар дю Нор в очакване на влака от Страсбург, за да посрещна известен американски актьор и продуцент, въодушевен от идеята да направи филм по една от книгите ми.

До този момент винаги когато са ми предлагали да направят филмова адаптация по мой роман, отговорът ми неизменно е бил : „Това не представлява интерес за мен.“ Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определени лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И затова, когато този човек отиде да гледа филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от салона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: „Книгата е по-хубава от филма.“ Този път обаче литературната ми агентка бе настоявала много. Твърдеше, че въпросният актьор и продуцент бил „от нашия отбор“, възнамерявал да направи нещо съвсем различно от това, което досега са ни предлагали. Срещата беше уговорена преди два месеца, днес трябваше да вечеряме заедно, да обсъдим подробностите и да разберем дали гледните ни точки са сходни.

През последните две седмици обаче се налагаше непрестанно да променям програмата си: днес беше четвъртък и аз трябваше да отида в един арменски ресторант, където да се срещна с младеж, болен от епилепсия, който ме уверяваше, че чува гласове, но беше единственият човек, който знаеше местонахождението на Захира. Изтълкувах съвпадението като знак, че не трябва да продавам авторските права върху книгата си, и се опитах да анулирам срещата с актьора. Той обаче настояваше: каза ми, че бихме могли да заменим вечерята с обяд на другия ден. „Едва ли някой ще се натъжи, ако му се наложи една вечер да остане сам в Париж“, бе неговият коментар, на който така и не можах да възразя.

В света, за който мечтаех, Естер все още беше моя спътница в живота и любовта й ми даваше сили да вървя напред, да изследвам собствените си граници.

В действителния свят тя се беше превърнала в натрапчива идея, изсмукваща цялата ми енергия, изпълваща цялото пространство, принуждаваща ме да полагам огромни усилия, за да продължавам да живея, да работя, да се срещам с продуценти, да давам интервюта.