Читать «Захир» онлайн - страница 31

Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.

Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единайсет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет следобед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?

Започвам по задължение, но изведнъж „нещото“ ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.

Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни — служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.

Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение — и стигам.

По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста“. Сега знам, че това е самата истина, никой не знае защо течението го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и същи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редактира още веднъж и го публикува.