Читать «Захир» онлайн - страница 33

Издателите, хората от търговския отдел и книжарите се приближават до мен. Прегръщат ме, казват, че събитието е минало прекрасно. И сега ще си отдъхнем, ще пием, ще разговаряме.

— Бих искал да поканя този читател — казвам аз. — Той беше последен на опашката… Ще представлява всички читатели, прекарали следобеда с нас.

— Не мога да дойда. Имам ангажимент. — И добавя малко уплашено, обръщайки се към мен: — Дойдох само за да ви предам едно съобщение.

— Какво съобщение? — пита един от продавачите.

— Той никога никого не кани! — казва издателят ми. — Хайде, елате да вечеряте с нас!

— Благодаря ви, но всеки четвъртък участвам в една среща.

— В колко часа?

— След два часа.

— И къде е тя?

— В един арменски ресторант.

Шофьорът ми, който е арменец, пита в кой точно и казва, че въпросният ресторант се намира само на петнайсет минути от мястото, където ще вечеряме. Всички се стараят да ми се харесат: смятат, че след като каня някого, той трябва да е радостен и доволен от оказаната му чест и отложи всички други ангажименти.

— Как се казва? — пита Мари.

— Михаил.

— Михаил — казва Мари и аз си давам сметка, че е разбрала всичко, — елате с нас поне за час! Ресторантът, в който ще вечеряме, е наблизо. След това шофьорът ще ви закара там, където искате да отидете. Но ако предпочитате, можем да анулираме нашата резервация и да отидем всички да вечеряме в арменския ресторант — така няма да се притеснявате.

Не спирам да го наблюдавам. Не е нито красив, нито грозен. Нито висок, нито нисък. Облечен е в черни дрехи, непретенциозно, но елегантно — под елегантност разбирам пълното отсъствие на каквито и да било маркови надписи. Мари хваща Михаил под ръка и тръгва към изхода. Книжарят чака с куп книги на читатели, които не са успели да дойдат, но които аз трябва да подпиша — обещавам му, че ще мина утре. Краката ми треперят, сърцето ми бие учестено, но трябва да се преструвам, че всичко е наред, че съм доволен от успеха, че слушам с интерес един или друг коментар. Пресичаме „Шан-з-Елизе“, точно в този миг слънцето залязва зад Триумфалната арка и без да търся каквото и да било обяснение, разбирам, че това е знак, и то добър знак.

Стига да успея да се справя с положението.

Защо искам да говоря с него? Персоналът на издателството продължава да ми задава въпроси, отговарям механично, никой не подозира колко далеч съм в момента, без аз самият да разбирам причината, поради която каня на моята маса някого, когото би трябвало да мразя. За да открия къде се намира Естер в момента? За да си отмъстя на това момче, толкова несигурно, толкова объркано, но което въпреки това успя да ми отнеме любимата жена? Да докажа на самия себе си, че съм по-добър от него, много по-добър? Да го подкупя, да го съблазня, за да го накарам да еди жена ми да се върне при мен?

Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси, но са няма никакво значение. До този момент единствената фраза, която произнесох, беше, че желая да поканя този читател. Много пъти съм си представял следната сцена: как откривам двамата, как го сграбчвам за врата и му забивам един юмрук в лицето, как го унижавам пред Естер; или пък аз отнасям боя, за да й покажа, че се бия и страдам заради нея. Представял съм си сцени на насилие или на престорено безразличие, сцени, предизвикващи скандал на обществено място, но никога не ми е минавала през ум фразата „бих желал да дойдете да вечеряте с нас“.