Читать «Захир» онлайн - страница 29

— Критиката никога не ме е хвалила.

— Имам предвид читателите: никога не си получавал толкова много писма, накрая ще повярваш, че си по-добър, отколкото си мислиш, и ще те обземе измамното чувство на сигурност, което може да се окаже много опасно.

— След като бях в онази катедрала, наистина смятам, че съм по-добър, отколкото си мислех, но това няма нищо общо с писмата на читателите. Открих любовта, колкото и абсурдно да изглежда.

— Чудесно! Това, което най-много ми харесва в книгата ти, е, че нито за миг не обвиняваш бившата си жена. А също и това, че не обвиняваш и себе си.

— Научих се да не си губя времето.

— Колко хубаво! Вселената се нагърбва със задачата да поправя нашите грешки.

— Ти тълкуваш изчезването на Естер като „поправяне на грешка“?

— Не вярвам в лечебната сила на страданието и на трагедията. Те се случват, защото са част от живота, и не трябва да бъдат възприемани като наказание. Вселената обикновено ни показва къде сме сгрешили, като ни отнема най-ценното: приятелите. Точно така е станало и с теб, ако не се лъжа.

— Наскоро открих нещо важно: истинските ни приятели са тези, които са до нас тогава, когато ни се случват хубави неща. Те се молят да успеем, радват се на победите ни. А неистинските приятели се появяват само в трудни моменти, с тъжна физиономия на „солидарност“, докато в действителност нашето страдание им служи като утеха за собствения им нещастен живот. Миналата година, когато бях в криза, изникнаха разни хора, които никога преди не бях виждал, и започнаха да ме утешават. Ненавиждам това.

— И на мен ми се е случвало.

— Благодаря ти, че се появи в живота ми, Мари.

— Не бързай да ми благодариш, нашата връзка все още не е достатъчно здрава. Впрочем напоследък мисля дали да не се преместя в Париж или да те помоля да дойдеш да живееш в Милано. Това няма да се отрази нито на твоята, нито на моята работа. Ти винаги работиш вкъщи, а аз винаги работя в други градове. Искаш ли да обсъдим тази възможност, или да сменим темата?

— Искам да сменим темата.

— Тогава да говорим за друго. Проявил си голяма смелост, написвайки тази книга. Изненадва ме това, че нито веднъж не споменаваш за младежа.

— Той не ме интересува.

— Разбира се, че те интересува. Нима не си се запитвал понякога защо тя е избрала него?

— Не съм се запитвал.

— Лъжеш. Аз бих искала да знам защо моят съсед не се разведе със скучната си жена, постоянно усмихната, постоянно загрижена за чистенето, готвенето, децата, сметките за тока и водата… Щом като аз се питам, значи и ти се питаш.

— Очакваш да чуеш, че го мразя, защото ми е отнел Естер?

— Не. Очаквам да чуя, че си му простил.

— Не мога да му простя.

— Много е трудно. Но нямаш друг изход: ако не го направиш, постоянно ще си спомняш за страданието, което той ти е причинил, и тази болка няма да премине никога.

Не казвам, че си длъжен да го харесваш. Не казвам, че си длъжен да го издириш. Не намеквам, че трябва да го смяташ за ангел. Впрочем как се казва той? Името му като че ли беше руско, ако не се лъжа.