Читать «Захир» онлайн - страница 21

— Това, че го знаем, не означава нищо; хората правят всичко възможно да не си го спомнят, за да отхвърлят огромния магически потенциал, с който разполагат. Това би разстроило равновесието в техния организиран свят.

— Въпреки това всички го притежават.

— Абсолютно вярно. Но им липсва смелост, за да следват мечтите и знаците. Дали тъгата им не се дължи именно на това?

* * *

— Не знам. Не твърдя, че непрекъснато съм нещастна. Забавлявам се, обичам те, обожавам работата си. Но понякога усещам тази дълбока тъга, примесена ту с чувство за вина, ту със страх; усещането отминава, пак се появява, отново изчезва. Подобно на Ханс и аз си задавам същия въпрос, но тъй като не мога да си отговоря, го забравям. Бих могла да помагам на гладуващите деца, да основа фондация за защита на делфините, да се опитам да спася хората в името на Исус, да направя нещо, което да ме накара да се чувствам полезна, но не искам.

— А защо тогава искаш да станеш военен кореспондент?

— Защото смятам, че по време на война човек е на границата между живота и смъртта; на другия ден може вече да не е жив. А който е на границата, действа различно.

— Значи отиваш, за да отговориш на въпроса на Ханс?

— Да.

И ето, днес съм в този хубав апартамент в хотел „Бристол“ с Айфеловата кула насреща, блещукаща по пет минути на всеки кръгъл час, бутилката вино е неотворена, а цигарите почти привършват. Хората ме поздравяват така, сякаш нищо сериозно не се е случило, а аз се питам: в онзи ден на излизане от киното ли започна всичко? Добре ли сторих, като я пуснах да търси отговора на онази лошо разказана история, или трябваше да бъда по-твърд, да й кажа да забрави за това, защото е моя жена и аз силно се нуждая от нейното присъствие, от подкрепата й?

Глупости! Още тогава знаех, както знам и сега, че нямам друга възможност, освен да приема нейното желание. Ако й бях казал „избирай между мен и хрумването ти да станеш военен кореспондент“, щях да извърша предателство спрямо всичко, което Естер бе сторила за мен. Дори и да не одобрявах целта й — да търси отговор на „една лошо разказана история“, — бях стигнал до извода, че тя се нуждае от малко свобода, от пътуване, от силни емоции. Нима имаше нещо лошо в това?

Приех, но преди това й обясних, че по този начин извършва голям обир в Банката за услуги. (Помислих си колко е смешно това!) За две години Естер отрази много военни конфликти, сменяйки континентите по-често, отколкото си сменяше обувките. Всеки път, когато се завърнеше, мислех, че вече ще се откаже — не е възможно човек да живее дълго някъде, където не може да се храни нормално, да се къпе всеки ден, да ходи на кино или театър. Питах я дали вече е отговорила на въпроса на Ханс и тя всеки път ми казваше, че е на прав път. Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря. Понякога отсъстваше от къщи месеци наред; противно на това, което се говори в „официалната история на брака“ (бях започнал да употребявам нейните термини), разстоянието засилваше любовта ни, показваше колко важни сме един за друг. Нашата връзка, за която мислех, че е идеална, откакто се бяхме преместили да живеем в Париж, ставаше все по-хармонична.