Читать «Захир» онлайн - страница 19

— Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои приятели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравленията. Но има нещо, което…

— Което какво?

— Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.

— Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Париж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?

— Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръката, но не мога да кажа тези думи.

— Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че някое от децата може да бъде блъснато от кола… И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от трагедиите, да се защитят от заобикалящия ги свят.

— А просякът на ъгъла?

— За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.

— Какво ни липсва, за да сме щастливи?

— Не знам. Разглеждам списанията за живота на известните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй като аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се появявам по списанията?“, „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?“, „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?“, „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне ролята“, „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?“, „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?“

— Не робуваме на славата.

— Не бъди параноичен, не говоря за нас.

— Каква е причината за всичко това според теб?