Читать «Захир» онлайн - страница 15

Четири месеца по-късно, когато се глася да правя десетата редакция, откривам, че ръкописът е изчезнал, както и Естер. Когато съм на границата на обезумяването, тя се връща с пощенска разписка — изпратила го на един бивш неин любовник, който сега е собственик на малко издателство.

Бившият й любовник публикува книгата. В пресата не се появява нито ред, но някои хора си я купуват. Препоръчват я на други, които също си я купуват и я препоръчват на още хора. Шест месеца по-късно първото издание е изчерпано. За една година книгата е преиздадена три пъти и започвам да печеля пари от нещо, за което не съм и мечтал: от писане.

Не знам колко време ще продължи този сън, но решавам да изживявам всеки миг така, сякаш е последен. И забелязвам, че успехът отваря пред мен вратата, пред която толкова време съм чакал: и други издателства искат да публикуват следващата ми книга.

Но за съжаление човек не може всяка година да изминава пътя до Сантяго, за какво тогава да пиша? Нима ще се повтори отново същата драма — да седна пред пишещата машина и да правя всичко друго, само не и да съчинявам изречения и глави? Важното е да продължа да споделям светоусещането си, да разказвам преживяванията си. Опитвам се отново да пиша в разстояние на няколко дни и много нощи; решавам, че е невъзможно. Един следобед прочитам случайно (случайно?) една интересна приказка от „Хиляда и една нощ“, символизираща собствения ми път; в нея откривам нещо, което ми помага да разбера кой съм и защо толкова време ми е трябвало, за да взема решението, което отдавна ме е очаквало. Използвам въпросната приказка като основа и започвам да пиша за един пастир, който тръгва да търси мечтата си — съкровище, скрито в египетските пирамиди. Пиша за любовта, която го очаква, така както Естер ме бе чакала, докато аз се лутах.

Вече не мечтая да бъда нещо: аз съм. Аз съм пастирът, който прекосява пустинята, но къде е алхимикът, който да ми помогне да продължа напред? Когато завършвам новия си роман, вече не съм много наясно какво точно съм написал: прилича на приказка за възрастни, а възрастните се интересуват предимно от войни, секс, истории, свързани с власт. Въпреки това издателят приема книгата, тя е публикувана и отново читателите я поставят в списъка на най-продаваните.

Три години по-късно бракът ми е много щастлив, занимавам се с това, което ми харесва, появява се първият превод, после вторият и успехът — бавен, но солиден — разнася труда ми по всички краища на света.

Решавам да се преместя да живея в Париж заради кафенетата, писателите, културния живот. Откривам, че тези неща не съществуват: кафенетата са туристически обекти с фотоси на личности, които са прославили града. Повечето от писателите са загрижени предимно за стила, отколкото за съдържанието, опитват се да бъдат оригинални, но успяват единствено да бъдат скучни. Затворили са се в някакъв техен свят. Във връзка с това научавам един интересен френски израз — „да върнеш асансьора“, което означава аз да кажа хубави неща за твоята книга, ти да кажеш хубави за моята и ето че сме създали нов културен живот, ново философско мислене, направили сме революция и страдаме, защото никой не ни разбира, но в края на краищата такава е била съдбата и на гениите в миналото, великият творец остава винаги неразбран от съвременниците си.