Читать «Захир» онлайн - страница 13

Естер слиза от самолета с неузнаваема и ужасна прическа. Пътуваме из вътрешността на Испания, откриваме градчета, които означават много за една нощ, но ако трябва днес да се върна там, не бих могъл да си спомня къде се намират. Ходим на корида, гледаме фламенко, аз съм най-добрият съпруг на света, защото искам тя да се върне в Бразилия с впечатлението, че още я обичам. Не знам защо държа тя да остане с това впечатление, може би защото дълбоко в себе си предчувствам, че един ден ще е свършено с мадридската ми мечта.

Протестирам срещу новата й прическа, тя я променя, отново става красива. До края на отпуската й остават само десет дни, искам тя да си тръгне доволна и отново да ме остави сам с Мадрид, който ме убива, с дискотеките, отварящи в 10 сутринта, с биковете, с безкрайните разговори на една и съща тема, с алкохола, с жените, с още повече бикове, с още повече алкохол, с още повече жени и никакво, абсолютно никакво работно време.

Една неделя, докато вървим към някакво денонощно ресторантче, тя подхваща забранената тема: книгата, която съм й казал, че пиша. Изпивам по пътя цяла бутилка херес, ритам металните врати, край които минаваме, заяждам се с минувачите, питам я дали е изминала цялото това разстояние само за да ми развали хубавото настроение и да ми отрови живота. Тя мълчи, ала и двамата разбираме, че връзката ни е достигнала повратна точка. През нощта не сънувам нищо, а на другия ден, след като се скарвам на управителя заради телефона, който не работи добре, и след като казвам на камериерката, че не е сменяла спалното бельо от една седмица, сядам пред пишещата машина само за да покажа на Естер, че наистина се опитвам да работя.

И изведнъж става чудо, докато гледам тази жена, която току-що е направила кафе и в момента чете вестник, а очите й издават умора и отчаяние и тя мълчи както обикновено; тази жена, която невинаги изразява чувствата си с жестове, която ме накара да кажа „да“, когато исках да кажа „не“, която ме принуди да се боря за това, което тя смята, и то с основание, че е смисълът на живота ми, която се отказа от присъствието ми, понеже ме обича повече, отколкото себе си, която ме застави да преследвам мечтата си. Докато гледам тази жена, приличаща на дете, неподвижна, с очи, по-изразителни от всички възможни думи, понякога изпитваща страх в сърцето си, но винаги смела в действията си, способна да обича, без да се унижава, без да моли за извинение за това, че се бори за мъжа си, пръстите ми внезапно започват да удрят по клавишите на машината.

Появява се първото изречение. След това второто.

През следващите два дни не ям, почти не спя, думите сякаш изникват незнайно откъде, както ставаше и с текстовете на песните навремето, когато след много спорове и безсмислени разговори аз и сътрудникът ми разбирахме, че „нещото“ се е получило и че е настъпил моментът да го напишем на хартия и да го съчетаем с музикалните ноти. Този път знам, че „нещото“ идва от сърцето на Естер, а любовта ми се ражда отново, пиша, защото тя съществува, защото бе преодоляла трудните моменти, без да се оплаква, без да се възприема като жертва. Започвам да разказвам преживяванията си, свързани с единственото нещо, което ме бе разтърсило през последните години — пътя до Сантяго.