Читать «Захир» онлайн - страница 14

Пишейки, си давам сметка, че постепенно се променя и светогледът ми. В течение на много години бях изучавал и практикувал магия, алхимия, окултни науки; бях запленен от идеята, че група хора притежават огромна власт, която по никакъв начин не би могла да бъде споделена с останалата част от човечеството, защото би било рисковано този огромен потенциал да попадне в неопитни ръце. Участвах в тайни общества, обвързвах се с екзотични секти, купувах много скъпи книги, които не се продаваха по книжарниците, посвещавах невероятно много време на ритуали и призовавания на свръхестествени сили. Непрекъснато влизах и излизах от групи и братства, винаги изгарящ от нетърпение да се срещна с някой, който най-сетне да ми разкрие тайните на невидимия свят, и винаги разочарован да открия, че в крайна сметка мнозина от тези хора — въпреки че бяха добронамерени — се ограничаваха с това да следват една или друга догма, превръщайки се в повечето случаи във фанатици. Защото именно фанатизмът е единственият изход за съмненията, които непрестанно терзаят човешката душа.

Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и познавачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постигне всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили напълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свои собствен език, състоящ се от „знаци“ и който бих могъл да разбера само ако отворя душата си за случващото се около мен — всичко това ме накара да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други възможности за духовно израстване и стигам до следното заключение: „Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка.“

Човек се сблъсква с два основни проблема: първият е да разбере кога да започне, а вторият — кога да спре.

Една седмица след като написвам книгата, правя първа, втора, трета редакция. Мадрид вече не ме убива, време е да се връщам — чувствам, че един цикъл от живота ми е приключил и трябва да започна нов. Сбогувам се с града така, както имам навика да го правя: с мисълта, че може да ми хрумне нещо друго и един ден да се завърна.

Завръщам се в родината си с Естер, убеден съм, че може би е настъпил моментът да си намеря друга работа, но тъй като не успявам да си намеря (а не успявам, защото не ми е нужна), продължавам да редактирам книгата. Не вярвам, че което и да е нормално човешко същество ще се заинтересува особено от преживяванията на един мъж, който изминава някакъв път в Испания — романтично, но трудно четиво.