Читать «Захир» онлайн - страница 131

Както бях предвидил в списъка си на разговори по време на официални вечери, темата се върти около културни събития — колко прекрасна е еди-коя си изложба, колко интелигентна е критиката на еди-кой си. Искам да се съсредоточа върху ордьовъра — черен хайвер със сьомга и яйце, — но непрекъснато ме прекъсват с всеизвестните въпроси за успеха на новата ми книга, откъде идва вдъхновението ми, дали работя върху нов проект. Всички демонстрират завидна култура, всички споменават — уж случайно, разбира се — името на някоя известна личност, която познават и с която са близки приятели. Всички умеят да обсъждат със съвършена вещина съвременната политическа обстановка или проблемите в областта на културата.

— Не искате ли да поговорим за нещо друго?

Изречението излиза неволно от устата ми. Всички на масата замълчават, тъй като е проява на много лошо възпитание да се прекъсват другите, а още по-лошо е, когато се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си. Ала както изглежда, разходката, която направих снощи като просяк по улиците на Париж, ме е променила непоправимо и повече не мога да търпя подобни разговори.

— Можем да говорим за удобното извинение: този момент от живота ни, в който се отказваме да продължим напред и се задоволяваме с това, което сме постигнали.

Никой не проявява интерес. Решавам да сменя темата.

— Можем да говорим за това колко важно е да забравим историята, която са ни разказали, и да се опитаме да изживеем нещо ново. Всеки ден да правим по нещо различно — като например да разговаряме с човека, седнал на съседната маса в ресторанта, да разгледаме една болница, да стъпим в локва с вода, да изслушаме онова, което другият иска да ни каже, да позволим на Енергията на любовта да циркулира свободно, вместо да се стремим да я затворим в буркан и да я сложим в някой ъгъл.

— Това не означава ли прелюбодейство? — пита организаторът на събитието.

— Не. Означава да бъдеш инструмент на любовта, а не неин господар. Това ни гарантира, че сме с някого, защото така желаем, а не защото условностите ни задължават.

Много деликатно, но и с известна доза ирония консулът на Франция в Монако ми обяснява, че сътрапезниците ни упражняват това право и имат тази свобода. Всички се съгласяват с него, макар и никой да не вярва, че е истина.

— Секс! — извиква русокосата девойка, за която никой не знае какво прави тук. — Не искате ли да говорим за секс? Много по-интересно е и не е толкова сложно!

Поне е искрена. Една от съседките ми по маса се засмива иронично, но аз подкрепям момичето.