Читать «Захир» онлайн - страница 101

Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успяват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов живот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя — по-мълчалива от обикновено. Единият усеща, че другият се отдалечава все повече, но не може да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която всеки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.

— Тази история ми е известна, макар и аз лично да не съм я изживявала. Мисля, че прекарваме живота си, упражнявайки се да понасяме подобни ситуации.

Събличам си палтото и се качвам на бордюра на фонтана. Тя ме пита какво ще правя.

— Ще отида до колоната.

— Но това е лудост! Вече е пролет, ледът сигурно е съвсем тънък.

— Трябва да стигна дотам.

Стъпвам с единия крак и ледената плоча се раздвижва, но не се счупва. Докато гледах изгрева на слънцето, сключих нещо като облог с Бог: ако успея да стигна до колоната и да се върна, без ледът да се счупи, то ще е знак, че съм на прав път и че ръката Му ме води в правилната посока.

— Ще паднеш във водата.

— И какво? Най-много да премръзна, но хотелът не е далеч, така че не рискувам кой знае колко.

Стъпвам и с другия крак: вече съм вътре, краищата на леда се отлепват от бордюра, повърхността му се покрива с вода, но той не се счупва. Тръгвам към колоната, става дума само за четири метра в двете посоки, единственото, което рискувам, е една студена баня. Впрочем няма да мисля какво може да се случи: вече направих първата крачка и трябва да стигна до края.

Вървя бавно, стигам до колоната, докосвам я с ръка, чувам как ледът започва да се пропуква, но все още съм на повърхността. Инстинктивно понечвам да изляза тичешком от фонтана, но нещо ми подсказва, че ако направя това, стъпките ми ще станат по-тежки и ще падна във водата. Трябва да се върна бавно, да запазя темпото.

Слънцето изгрява на хоризонта, заслепява ме, едва различавам силуета на Мари и очертанията на сградите и дърветата. Ледената плоча се клати все по-силно, водата я покрива все повече, но аз знам — и вече съм абсолютно сигурен, — че ще успея да стигна до бордюра. Защото съм в хармония с този ден, с моя избор, знам докъде се простират границите на ледената вода, знам как да се справя с нея, как да я помоля да ми помогне, да не позволи да падна. Постепенно изпадам в нещо като транс, в еуфория, отново съм дете и правя забранени неща, които обаче ми доставят огромно удоволствие. Каква радост ми носят тези безразсъдни облози с Бог от рода на „ако успея да направя това, ще стане еди-какво си“, знаците, идващи не от външния свят, а от собствения ми инстинкт, от способността ми да забравям старите правила и да създавам нови ситуации.