Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 75

Винаги когато се намирах край Атина, съществуването ми изглеждаше оправдано. Това ли искаше да чуе? Ами добре, щях да й го кажа по време на вечерята. Бях в състояние да направя почти всичко, включително да зарежа жената, с която бях в момента, но, разбира се, не бих раздал книгите си.

В таксито се върнахме на темата за театралната трупа. Въпреки че точно тогава бях настроен да й кажа нещо, което никога не й бях казвал — да говоря за любовта си, тема по-сложна за мен от Маркс, Юнг, Лейбъристката партия в Англия или всекидневните проблеми в редакциите на вестниците.

— Не бива да се тревожиш — казах, изпитвайки желание да я хвана за ръката. — Всичко ще бъде наред. Говори им за калиграфията. Говори за танците. Говори за нещата, които знаеш.

— Ако постъпя по този начин, никога няма да открия какво не знам. Докато съм там, трябва да успокоя съзнанието си, за да може сърцето ми да заговори. Но ще ми е за първи път и се страхувам.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя веднага се съгласи. Пристигнахме в ресторанта, поръчахме вино и започнахме да пием. Аз — за да събера кураж и да кажа какво чувствам, макар да ми изглеждаше абсурдно да обичам някого, когото не познавам добре, тя — защото се страхуваше да говори за неща, които не знаеше.

На втората чаша разбрах, че нервите й са опънати до скъсване. Опитах се да я хвана за ръката, но тя деликатно я отдръпна.

— Нямам право да се страхувам.

— Естествено, че имаш, Атина. Аз често изпитвам страх. Но дори и тогава, щом се наложи, продължавам напред и посрещам трудностите.

Установих, че и моите нерви са опънати. Отново напълних чашите. Келнерът непрекъснато идваше да ни пита какво ще поръчаме за ядене, а аз казвах, че ще изберем след малко.

Възбудено говорех каквото ми дойде наум, а Атина слушаше любезно, но сякаш беше далеч, в някаква мрачна вселена, изпълнена с призраци. В даден момент отново спомена за жената от Шотландия и какво й е казала тя. Попитах дали има смисъл да преподава нещо, което не знае.

— Някога някой учил ли те е как се обича? — отговори ми с въпрос тя.

Дали четеше мислите ми?

— Макар никой да не те е учил, ти можеш да обичаш, както и всяко човешко същество. Как си се научил? Не си се научил, повярвал си. Вярваш и затова обичаш.

— Атина…

Поколебах се, но успях да довърша изречението, въпреки че намеренията ми бяха съвсем различни.

— …може би е време да поръчаме нещо за ядене. Разбрах, че не съм готов да говоря за неща, които внасяха смут в живота ми. Повиках келнера, поръчах ордьоври, много ордьоври, основно ястие, десерт и още една бутилка вино. Колкото по-дълго останехме заедно, толкова по-добре.

— Странен си. Заради онова, което споменах във връзка с книгите ти ли? Прави каквото искаш, аз няма да променям живота ти. Опитвам нещо на място, където не са ме канили.