Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 74

А аз се чувствах добре в кожата си, по никакъв начин не исках да променям нещата, макар че бях подтикван да го правя.

— Страх ме е — каза тя веднага щом влезе. — Но трябва да продължа напред и да направя онова, за което ме молят. Трябва да повярвам.

— Ти имаш голям житейски опит. Учила си се от циганите, от дервишите в пустинята, от…

— Първо, не е точно така. Какво значи да се учиш — да натрупваш познание ли? Или да променяш живота си?

Предложих й вечерта да излезем, да вечеряме и да потанцуваме. Тя прие да вечеряме, но отхвърли предложението за танци.

— Отговори ми — настоя, оглеждайки апартамента ми. — Да се учиш означава ли да знаеш как да наредиш нещата на етажерките или да се освободиш от всичко излишно и да продължиш по пътя олекнал?

Там бяха творбите, които с толкова труд бях купувал, чел и подчертавал. Там беше моята личност, моето образование и моите истински учители.

— Колко книги има в библиотеката ти? Над хиляда, струва ми се. И все пак повечето от тях никога няма да бъдат отворени отново. Пазиш всичко само защото не вярваш.

— Не вярвам ли?

— Не вярваш, и точка по въпроса. Който вярва, ще чете като мен, когато четох за театъра след въпроса на Андреа. А после трябва да оставиш Майката да говори чрез теб и докато тя говори, ще започнеш да разбираш. А когато започнеш да разбираш, ще успееш да запълниш белите полета, които писателите са оставили там нарочно, за да предизвикат въображението на читателя. А когато запълниш тези бели полета, ще повярваш в собствените си възможности.

Колко ли хора биха желали да прочетат книгите, които държиш там, но нямат пари да си ги купят? Докато се опитваш просто да впечатляваш с тях приятелите, които ти идват на гости, в теб ще има застой на енергията. А може би не вярваш, че вече си научил нещо от тях и ти се налага отново да ги препрочиташ.

Реших, че е прекалено сурова към мен. Но това ме очароваше.

— Смяташ, че тази библиотека не ми е необходима, така ли?

— Смятам, че е важно да четеш, но е излишно да пазиш всичко това. Нахално ли ще е, ако пожелая да излезем и преди да отидем на ресторант, да раздадем повечето книги на хората, които ще срещнем по пътя?

— Няма да се поберат в колата ми.

— Ще си наемем камион.

— В такъв случай изобщо няма да стигнем до ресторанта тази вечер. Освен това ти дойде при мен, защото си неуверена, а не за да ми казваш какво трябва да правя с книгите си. Без тях бих се почувствал гол.

— Искаш да кажеш „невежа“.

— Необразован, ако търсиш точната дума.

— Значи твоята образованост и култура не са в сърцето ти, а на етажерката в дома ти.

Стига толкова. Хванах телефона, запазих маса и казах, че ще съм там след петнайсет минути. Атина се опитваше да избегне темата, която я беше довела при мен — дълбоката й неувереност я караше да ме напада, вместо да се вгледа в себе си. Изпитваше нуждата от мъж в живота си и — кой знае — може би ме проучваше колко далеч мога да стигна, като ми прилагаше тези женски хитрини, за да разбере готов ли съм да направя нещо за нея.