Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 69

Преди да успея да отговоря на въпроса й, Атина продължи:

— Когато танцувате, изпитвате ли желание? Чувствате ли, че предизвиквате някаква по-висша енергия? По време на танца има ли моменти, в които преставате да бъдете себе си?

Не знаех какво да кажа. В действителност, когато се събирахме с приятели, чувствеността винаги присъстваше в танца — аз започвах да провокирам, харесваха ми жадните погледи на мъжете, но с напредването на нощта сякаш все повече влизах в контакт със себе си. Дали прелъстявах някого, или не, преставаше да е от значение…

Атина продължи:

— И ако театърът е ритуал, то танцът представлява същото. Той е древен начин за сближаване с партньора. Сякаш нишките, които ни свързват с останалия свят, се очистват от предразсъдъците и страховете. Докато танцувате, можете да си позволите да бъдете себе си.

Започнах да я слушам с чувство на респект.

— После отново ставаме онова, което сме били преди танца — уплашени хора, които се опитват да се изкарат по-значими, отколкото са.

Точно както се чувствах аз. Или може би всички изпитват едно и също?

— Имате ли си приятел?

Сетих се как на едно от местата, където ходих, за да усвоя „обичаите на Гея“, бях помолена от „друид“ да правя любов пред него. Смешно и плашещо — как така тези хора се осмеляваха да използват духовното търсене за най-тъмните си цели?

— Имате ли си приятел? — повтори тя.

— Да.

Атина не каза нищо повече. Само постави ръка пред устните си в знак да замълча.

И внезапно осъзнах, че е невъобразимо трудно да запазя мълчание пред човек, с когото току-що съм се запознала. Исках да говоря за нещо — за времето, проблемите с транспорта, хубавите ресторанти. Двете седяхме на канапето в нейния хол, който беше съвсем бял. Имаше само компактдисково устройство и малка етажерка с дискове. Никъде не виждах книги. Нито картини по стените. Тъй като беше пътувала, очаквах тук да има предмети и сувенири от Близкия изток.

Но помещението беше празно. А сега и тишината.

Сивите й очи се бяха взрели в моите. Останах неподвижна и не отклоних погледа си. Може би се дължеше на инстинкт. Начин да покажа, че не съм се уплашила, а гледам право към предизвикателството. Само че от тишината, бялата стая и уличното движение всичко започна да ми се струва нереално. Колко дълго щяхме да останем безмълвни?

Започнах да проследявам мислите си. Дали бях дошла, за да намеря материал за пиесата, или търсех познание, мъдрост и… сила? Не можех да определя какво ме е довело при една…

Каква? Вещица?

Младежките ми мечти изплуваха — кое момиче не би желало да се срещне с истинска вещица, да овладее магията, да бъде гледано с уважение и страхопочитание от своите приятелки? Кое момиче в младостта си не се е чувствало онеправдано заради вековете, когато жената е била потискана? Кое момиче не би сметнало, че това е най-добрият начин да си възвърне изгубената идентичност? Въпреки че вече бях надживяла тази фаза, бях независима и правех каквото ми харесва на едно толкова оспорвано поприще, каквото е театърът, тъй като вечно бях недоволна, имах нужда да поставям на изпитание… любопитството си, да речем.