Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 70

Струва ми се, че бяхме на една и съща възраст… или пък аз бях по-голяма от нея? Дали и тя си имаше приятел?

Атина се приближи до мен. Сега ни делеше по-малко от ръка разстояние. Започнах да се плаша. Дали нямаше да се окаже лесбийка?

Въпреки че не отклонявах поглед, знаех къде е вратата и можех да си изляза, щом пожелая. Никой не ме беше принудил да отивам в дома й, да се срещам с човек, когото никога през живота си не бях виждала, и да си губя времето в мълчание, без да научавам каквото и да било. Докъде искаше да стигне?

До тишината може би. Мускулите ми започнаха да се напрягат. Бях сама и беззащитна. Отчаяно исках да говоря или да правя нещо, та съзнанието ми да престане да крещи, че всичко наоколо представлява заплаха за мен. Как можеше да се разбере коя съм? Ние сме това, което казваме, че сме!

Тя не ме ли попита за живота ми? Пожела да узнае дали имам приятел, нали така? Аз се опитах да кажа още нещо за театъра, но не успях. Ами историите, които чух за нея, за нейния цигански произход, за срещата й в Трансилвания — земята на вампирите?

Мислите ми не спираха да бушуват — колко ли щеше да ми струва тази консултация? Ужасих се, трябваше да попитам още в началото. Може би цяло състояние? Ами ако не си платя? Дали ще ми отправи клетва, която да ме съсипе?

В мен се надигна порив да стана, да благодаря и да кажа, че не съм дошла, за да мълчим. Когато отидете на психиатър, трябва да говорите. Ако отидете на църква, слушате литургията. Ако изучавате магиите, си намирате учител, който да ви обясни света и да ви преподаде ритуалите. Но това мълчание… И защо то ме безпокоеше толкова?

Въпрос след въпрос — не можех да престана да мисля и да се опитвам да открия някаква причина за това двете да седим там безмълвно. Внезапно, може би след дълги пет-десет минути, в които нищо не помръдна, тя се усмихна.

Аз също се усмихнах. И се отпуснах.

— Опитайте се да бъдете различна. Само толкова.

— Толкова ли? Да мълча означава ли да бъда различна? Предполагам, че в момента в Лондон има хиляди хора, които изгарят от желание да си поговорят с някого, а вие ми казвате, че да мълча означава да съм различна.

— След като говорите и прекроявате света, накрая ще се убедите, че вие имате право, а аз греша. Но сама видяхте — да се мълчи е нещо различно.

— Неприятно е. А и на нищо не ни научава. Тя сякаш не се притесни от реакцията ми.

— В кой театър работите?

Най-накрая животът ми започна да я интересува. Аз отново се превърнах в човек с професия и житейски път! Поканих я да дойде на пиесата, която се играеше в момента — това беше единственият начин да й отмъстя, за който се сетих. Щях да й покажа, че мога да правя неща, които тя не може. Мълчанието беше оставило върху устните ми вкуса на желание за мъст.

Атина попита дали може да доведе сина си, аз казах, че не — представлението беше само за възрастни.

— Добре, мога да го оставя при майка ми. Отдавна не съм ходила на театър.

Не ми взе за консултацията. Когато се срещнах с други актьори, разказах за запознанството си със загадъчното създание. Те останаха силно заинтригувани и поискаха също да се запознаят с нея — човек, който при първата среща настоява да се мълчи.