Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 66

Паулу Коелю

На следващия ден, когато се върнах във вестника, се погрижих за всеки лист хартия, сякаш е лично пратено ми послание, а не писмо до институцията, която представлявам. По обяд отидох да говоря със секретаря на редакцията и му предложих да подготвя материал за богинята, която почитат циганите. Сметнаха идеята ми за отлична и решиха да ме изпратят да присъствам на тържествата в Меката на циганите — Сент-Мари-дьо-ла-Мер.

Колкото и невероятно да изглежда, Атина нямаше никакво желание да ме придружи. Каза, че нейният приятел — онзи полицай от Скотланд Ярд, когото използваше, за да ме държи на разстояние — няма да е много доволен да узнае, че пътува с друг мъж.

— Но нали си обещала на майка си да занесеш дреха на светицата?

— Обещах, но само ако селото ми е по път. Ако някой ден мина оттам, ще изпълня обещанието си.

Тъй като щеше да се връща в Дубай следващата неделя, замина със сина си за Шотландия, за да се види отново с жената, която сме били срещнали в Букурещ. Аз не си я спомнях, но така както съществуваше „фантомът любим“, можеше да съществува и „фантомът жена“ — вероятно беше още едно извинение, затова реших да не я притискам. Но изпитах ревност, че предпочита да е с други хора.

Изненадах се от чувствата си. Помислих си, че ако се наложи да отида в Близкия изток, за да подготвя материал за нарастващия интерес към недвижимите имоти, за който ми спомена някой от икономическия отдел, ще проуча всичко, свързано с терени, икономика, политика и петрол, стига това да ме сближи с Атина.

Сент-Мари-дьо-ла-Мер даде храна за прекрасна статия. Според преданието Сара била циганка и живяла в село на брега на морето. Когато лелята на Исус Мария Саломия заедно с други бежанци пристигнала там, за да се скрие от преследванията на римляните, Сара им помогнала, като дори накрая се покръстила.

На празненството, на което присъствах, парченца от костите на две жени, погребани под олтара, се изваждат от мощехранителницата и се вдигат, за да благословят с тях поклонниците, които идват от всички краища на Европа с каруците, музиката, инструментите и пъстрите си дрехи. След това статуята на Сара — в удивителни одежди — се изважда от едно място близо до църквата (Ватиканът така и не я е канонизирал) и се понася начело на процесия по обсипани с рози улици чак до морето. Четирима цигани в носии поставят реликвите в лодка с цветя, влизат във водата и разиграват пристигането на бегълците и срещата със Сара. Следва празникът — музика, песни и демонстрация на смелост в надбягване с бикове.

Един историк, Антоан Локадур, ми помогна да допълня материала си с интересни данни за света Сара. Изпратих в Дубай двете страници, написани за туристическата притурка на вестника. Получих само любезен отговор, с който ми благодареше за вниманието — нямаше нищо друго.