Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 64

Синът ти излезе оттук и отиде да гледа телевизия, тъй като се страхува от тъмното. Защо? В мрака ние можем да проектираме всякакви неща, но обикновено проектираме единствено нашите кошмари. Това важи в еднаква степен и за децата, и за възрастните. Вдигни бавно дясната си ръка.

Тя вдигна високо ръката си. Помолих я да направи същото и с лявата си ръка. Огледах хубаво гърдите й — бяха много по-красиви от моите.

— Можеш да ги свалиш, но все така бавно. Затвори очи и дишай дълбоко, аз ще светна лампата. Готово, ритуалът свърши. Да отидем в хола.

Атина стана, но й беше трудно. Краката й бяха изтръпнали от позата, която я бях накарала да заеме.

Виорел вече беше заспал. Изключих телевизора и отидохме в кухнята.

— За какво беше всичко това? — попита тя.

— Единствено за да те извадя от всекидневието. Можеше да е всяко друго нещо, стига да успееш да концентрираш вниманието си върху него. Просто аз обичам тъмното и пламъка на свещта. С две думи, ти ме питаш къде искам да стигна, нали?

Атина каза, че е пътувала три часа с влак с детето на ръце, че трябва да си стегне куфара, за да се върне на работа. Можела да си остане в стаята и да гледа някаква свещ там, не било необходимо да идва до Шотландия.

— Напротив — отвърнах. — Трябваше да разбереш, че не си сама, че и други хора са свързани със същото нещо. Този простичък факт ти позволява да повярваш.

— В какво да повярвам?

— Че си на прав път. И както и преди казах, че с всяка крачка пристигаш.

— Но какъв път? Смятах, че като потърся майка си в Румъния, най-накрая ще намеря душевния покой, от който толкова се нуждая. Но не го намерих. За какъв път ми говориш?

— Нямам представа. Ще го разбереш едва когато започнеш да обучаваш някого. Когато се върнеш в Дубай, си намери ученик или ученичка.

— Да ги уча на танц или калиграфия, така ли?

— Тези неща вече си ги усвоила. Трябва да ги учиш на нещо, което не знаеш. Нещо, което Майката се опитва да разкрие чрез теб.

Тя ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

— Именно — казах. — Защо те помолих да вдигнеш ръце нагоре и да дишаш дълбоко? За да си помислиш, че аз знам нещо повече от теб. Но това изобщо не е вярно. Беше просто начин да те измъкна от света, към който си привикнала. Не те накарах да благодариш на Майката, да кажеш колко е прекрасна и че лицето й е озарено от пламъците на огъня. Накарах те единствено да направиш един абсурден жест и да се съсредоточиш върху свещта. Това е достатъчно — всеки път, когато е възможно, да се опитваш да направиш нещо, което е в несъответствие със заобикалящата те действителност.

Когато започнеш да създаваш ритуали, които твоите ученици да изпълняват, ти ще се окажеш напът-ствана. Тогава започваш да се учиш, така казваше моят закрилите. Ако искаш да се вслушаш в думите ми, добре. Ако не искаш, продължавай да живееш както досега, но накрая ще се блъснеш в стената, наречена „неудовлетвореност“.

Извиках такси, поговорихме си малко за мода и мъже и Атина си тръгна. Бях напълно убедена, че ще ме послуша главно защото беше от хората, които никога не отстъпват пред предизвикателствата.