Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 63

Продължавам: „Но не желаеш ли да имаш повече, не искаш ли да продължиш да растеш?“ Всички отговарят: „Разбира се.“

Настоявам: „Значи не изпитваш щастие.“ Всички сменят темата.

По-добре да се върна в стаята, където в момента се намира Атина. Тъмно е. Тя следи стъпките ми. Драсвам клечка кибрит и паля една свещ.

— Всичко заобикалящо ни е желание на Вселената. Не е щастие, то е копнеж. Желанията винаги са неизпълнени. Ако се изпълнят, престават да бъдат желания, нали?

— Къде е синът ми?

— Синът ти е добре, гледа телевизия. Искам да се взреш в свещта и да не говориш. Не казвай нищо. Само вярвай.

— Да вярвам, че…

— Помолих те да не говориш. Просто вярвай, не се съмнявай в нищо. Ти си жива и тази свещ е единствената точка в твоята вселена — вярвай в това. Забрави завинаги идеята, че пътят е начин да се пристигне някъде. В действителност ние с всяка стъпка пристигаме. Повтаряй това всяка сутрин: „Аз пристигнах!“ Ще видиш, че ще ти стане по-лесно да си във връзка с всеки миг от деня.

Помълчах малко.

— Пламъкът на свещта осветява твоя свят. Попитай го: „Коя съм?“

След още малко продължих:

— Представям си твоя отговор — аз съм еди-коя си, преживяла съм това и онова. Имам син, работя в Дубай. Сега отново попитай свещта: „А коя не съм?“ Пак помълчах. И отново продължих:

— Навярно си отговорила: „Аз не съм удовлетворен човек. Аз не съм типичната майка, която се тревожи единствено за сина и за мъжа си и иска само да има дом с градина и място, където да прекарват отпуските си всяко лято.“ Познах ли? Можеш да говориш.

— Позна.

— Значи сме на прав път. Подобно на мен ти си неудовлетворен човек. Твоята „реалност“ не съвпада с „реалността“ на останалите. И те е страх да не би и синът ти да тръгне по този път, нали?

— Да.

— Но дори и така знаеш, че не можеш да спреш. Погледни добре тази свещ. В момента тя е твоята вселена, съсредоточава вниманието ти, осветява малко пространство около себе си. Поеми дълбоко въздух, задръж го в дробовете си колкото се може по-дълго, издишай. Направи това пет пъти.

Тя се подчини.

— Упражнението трябва да те е поуспокоило. Сега си спомни какво ти казах — вярвай. Повярвай, че можеш, че вече си стигнала където си искала. В даден момент от живота си, както ми разказа вчера по време на следобедния чай, ти си успяла да промениш поведението на хората в банката, където си работила, защото си ги научила да танцуват. Нали?

Променила си всичко, понеже си променила твоята реалност с танца. Повярвала си в тази история за Върха, която ми се струва интересна, въпреки че никога не съм чувала да се говори за това. Обичала си да танцуваш и си вярвала в онова, което правиш. Човек не е в състояние да вярва в нещо, което не му харесва, разбираш ли?

Тя кимна утвърдително, без да отмества поглед от пламъка на свещта.

— Вярата не е въпрос на желание. Вярата е Воля. Желанията са нещо, което трябва да се изпълни, докато Волята е сила. Волята променя пространството край нас, както ти си направила с работата си в банката. Но за това е необходимо желание. Моля те, концентрирай се върху свещта!