Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 61

Потреперих. Със сигурност ставаше дума за циганска магия. Същевременно отново съзрях образа на малката ученичка, която казва, че е видяла „жена в бяло“.

— Не се подвеждай по тия неща. Те идват от дявола. Ти винаги си имала добър пример в нашето семейство, не можеш ли просто да живееш нормално?

Очевидно бях избързала със заключението си, че пътуването в търсене на рождената й майка се е отразило добре. Ала вместо да реагира агресивно както друг път, тя продължи да се усмихва.

— Какво значи нормално? Защо татко винаги е затрупан с работа, след като имаме достатъчно пари да изхраним три поколения? Той е почтен човек и заслужава парите, които получава, но все повтаря, и то с известна гордост, че е затрупан с работа. За какво? Докъде иска да стигне?

— Той е човек, който води достоен живот.

— Докато живеех с вас, щом си дойдеше от работа, той ме разпитваше за задълженията ми и ми даваше примери за това колко е важна за света неговата работа, включваше телевизора и коментираше политическата ситуация в Ливан, а преди да заспи, четеше техническа литература. Винаги беше зает.

С теб е същото. Аз винаги бях най-хубаво облеченото дете в училище, водеше ме на тържествата, грижеше се за реда в дома ни, винаги си била внимателна, любвеобилна, възпита ме добре. А сега, когато старостта приближава, какво смятате да правите с живота си — вече съм пораснала и независима.

— Ще пътуваме. Ще обиколим света, ще се наслаждаваме на заслужената си почивка.

— А защо не започнете отсега, когато все още сте здрави?

Вече си бях задавала този въпрос. Но чувствах, че съпругът ми се нуждае от работата си — не заради парите, а защото тя го караше да се чувства полезен, защото можеше да докаже, че бежанецът също достойно изпълнява задълженията си. Когато беше в отпуск и в града, все си намираше причина да отскочи до службата, да поговори с приятели, да вземе това или онова решение — неща, които биха могли и да почакат. Насила го карах да отидем на театър, на кино, по музеите. Той правеше каквото исках, но аз чувствах, че се отегчава. Интересуваха го единствено фирмата, работата, сделките.

За първи път разговарях с нея, сякаш е моя приятелка, а не дъщеря, но използвах език, който да не ме принизи в очите й и който тя лесно би разбрала.

— Искаш да кажеш, че баща ти също се опитва да запълни така наречените от теб „бели полета“?

— В деня, когато той се пенсионира, макар да вярвам, че този ден никога няма да дойде, можеш да си сигурна, че ще изпадне в депресия. Какво да прави с толкова трудно извоюваната свобода? Всички ще го поздравяват за блестящата кариера, за оставеното наследство, за цялостното управление на фирмата. Но никой няма да има време за него — животът ще продължи да си тече и всички ще са потопени в него. Татко отново ще се почувства прокуден, но този път няма да има държава, в която да намери убежище.