Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 60

Тя продължаваше да плаче и да ме прегръща, почти ме умоляваше да остане. Помолих се на моя закрилник да не допусне да пророня и сълза, защото аз исках най-доброто за Атина, а нейната съдба беше да върви напред. Тук, в Трансилвания, освен моята любов нямаше да намери нищо друго. И макар да смятам, че любовта е достатъчна, за да оправдае цяло едно съществуване, бях съвсем сигурна, че не бива да искам от нея да жертва бъдещето си и да остане с мен.

Атина ме целуна и си тръгна, без да ми каже сбогом. Може би мислеше, че някой ден отново ще се върне. Всяка Коледа ми пращаше достатъчно пари, за да изкарам цяла година, но аз никога не отидох до банката да получа чека, въпреки че всички в племето смятаха, че постъпвам глупаво.

Преди шест месеца престана да ми изпраща пари. Трябва да е разбрала, че шиенето ми е необходимо, за да запълня онова, което тя наричаше „празни полета“.

И колкото и да ми се иска да я видя отново, зная, че никога няма да се върне. Сега тя навярно заема висок пост, омъжена е за човека, когото обича, аз сигурно имам много внуци и моята кръв ще пребъде на тази земя, а грешките ми ще бъдат простени.

Самира Е Халил, домакиня

Щом Шерин си дойде у дома, надавайки радостни възгласи, докато прегръщаше и притискаше стреснатия Виорел, разбрах, че всичко е минало дори по-добре от очакванията. Почувствах, че Господ е чул молитвите ми и сега тя няма какво повече да търси; най-сетне можеше да се адаптира към някакъв нормален живот, да отгледа детето си, да се омъжи отново и да престане да се тревожи както досега, защото това я правеше едновременно еуфорична и потисната.

— Обичам те, мамо.

И аз на свой ред я прегърнах и я притиснах към себе си. Признавам си, че през всичките тези нощи, докато нея я нямаше, изпадах в ужас да не би да изпрати някого да вземе Виорел и повече никога да не се върнат.

След като се нахрани и окъпа, след като ни разказа за срещата с рождената си майка, след като ни описа Трансилвания (аз не си я спомнях много добре, понеже тогава просто търсех сиропиталището), я попитах кога смята да се връща в Дубай.

— Другата седмица. Преди това трябва да отида до Шотландия, за да открия някого.

Мъж!

— Една жена — продължи тя. Вероятно беше забелязала моята съзаклятническа усмивка. — Усещам, че имам мисия. Докато отдавах почитта си на живота и природата, открих неща, за които не подозирах, че съществуват. Онова, което смятах, че е само в танца, е навсякъде. И е с облика на жена. Аз видях в…

Уплаших се. Казах й, че нейната мисия е да възпита сина си, да се усъвършенства в работата си, да печели повече пари, да се омъжи отново и да почита Господ — такъв, какъвто Го познаваме.

Ала Шерин не ме разбра правилно.

— Случи се една нощ, докато седяхме около огъня, пиехме, разказвахме си весели истории, слушахме музика. Освен веднъж в ресторанта през останалите дни, прекарани там, не почувствах необходимостта да танцувам, сякаш трупах енергия за нещо по-различно. Внезапно усетих, че всичко край мен е живо и пулсира — аз и Творението бяхме едно. Плаках от щастие, когато огнените езици сякаш добиха облика на жена — състрадателна жена, която ми се усмихваше.