Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 55

— За мен без захар. Не знаех, че говориш английски.

Каня се да кажа „научих го от баща ти“, но се сдържам. Ядем мълчаливо и с напредването на времето всичко започва да ми се струва близко — аз съм с дъщеря си, тя е обикаляла света, но сега се е върнала, опознала е други пътища и си идва у дома. Знам, че това е илюзия, но в живота ми е имало толкова сурови моменти, че няма нищо лошо да си помечтая малко.

— Коя е тази светица? — Тя сочи една картина на стената.

— Света Сара, закрилница на циганите. Винаги съм искала да посетя църквата й във Франция, но не можем да излизаме оттук. Няма да ми дадат паспорт, виза…

Каня се да кажа: „и дори да успея, нямам пари“, но се въздържам. Тя може да реши, че искам нещо от нея.

— …и съм затрупана с работа.

Отново става тихо. Тя довършва супата и пали цигара. Погледът й не изразява нищо, никакво чувство.

— Смяташе ли, че отново ще ме видиш?

Отвръщам положително. От жената на Ром Баро разбрах, че е била в неговия ресторант.

— Задава се буря. Не искаш ли да поспиш малко?

— Нищо не чувам. Вятърът нито се е усилил, нито е утихнал — като преди малко е. Предпочитам да поговорим.

— Повярвай ми. Имам колкото искаш време, имам целия живот, който ми остава, за да бъда до теб.

— Не ми казвай това сега.

— …но ти си уморена — продължавам, преструвайки се, че не съм чула думите й.

Виждам, че се задава буря. Като всяка буря тя носи разруха, но в същото време напоява полята и мъдростта на небесата се спуска заедно с дъжда. Като всяка буря и тя ще отмине. Колкото по-силна е, толкова по-бързо ще отмине.

С Божията помощ съм се научила да се справям с бурите.

И сякаш небесата са чули думите ми и закапват първите капки. Момичето допушва цигарата си, аз я хващам за ръцете и я отвеждам до моето легло. Тя ляга и затваря очи.

Не зная колко време е спала. Гледах я, без да мисля за нищо, а гласът, който някога бях чула в гората, ми нашепваше, че всичко е наред, че не бива да се безпокоя, че промените, които съдбата налага на хората, са благоприятни, ако успеем да разгадаем какво се съдържа в тях. Не зная кой я е взел от сиропиталището, кой я е възпитал и превърнал в независимата жена, каквато ми изглеждаше. Изрекох една молитва за семейството, помогнало на дъщеря ми да оцелее и да има по-добър живот. Насред молитвата изпитах ревност и отчаяние и се укорих, и спрях да се моля на света Сара — дали наистина е трябвало да я върне тук? Пред мен беше всичко, което изгубих и никога нямаше да мога да си възвърна.

Но това беше и физическото проявление на любовта ми. Аз не знаех нищо и в същото време пред мен се разкри всичко. Отново видях сцените, когато си мислех за самоубийство, за аборт, когато мислех да се махна от това място и да отида докъдето ми стигнат силите. Видях разговора си с природата, която от този момент нататък присъстваше много силно в живота ми и никога не ме изостави, въпреки че малцина от племето знаеха за това. Моят закрилник ме намери да се скитам из гората. Той можеше да разбере всичко, но почина.