Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 57

— Ние не притежаваме земята, тя притежава нас. Тъй като преди все сме били на път, всичко край нас е наше — растенията, водата, местата, през които са пътували каруците ни. За нас са важни единствено природните закони — силните оцеляват, а ние, слабите, вечно прокудените, сме се научили да прикриваме малкото си сила, за да се възползваме от нея в точния момент.

Не вярваме, че Бог е сътворил света. Вярваме, че Бог е светът, ние сме в Него и Той е в нас. Въпреки че…

Млъкнах. Но реших да продължа, защото това беше единственият начин да отдам почит на моя за-крилник.

— …по мое мнение би трябвало да го наричаме Богиня. Майка. Не жена, която изоставя детето си в сиропиталище, а такава, която е вътре в нас и която ни закриля, когато сме в беда. Винаги ще е с нас, когато вършим ежедневните си задачи с любов, с радост и с разбирането, че това не е наказание, а начин да възхваляваме Творението.

Атина — вече знаех нейното име — отмести поглед към една от къщите в градината.

— Това какво е? Църква ли е?

Часовете, които прекарах край нея, ми позволиха да се съвзема. Попитах я дали не иска да сменим темата. Тя помисли малко, преди да отговори.

— Искам да продължа да слушам каквото имаш да ми казваш. Въпреки че, доколкото разбирам от прочетеното преди, това, което говориш, не е съвсем според циганските схващания.

— Моят закрилник ме е научил така. И понеже знаеше разни неща, които циганите не знаят, накара племето отново да ме приеме. А докато се учех, той ми разкри силата на Майката — на мен, която се бях отрекла от тази благословия.

Сграбчих едно малко храстче.

— Ако някой ден синът ти има треска, постави го до някое младо растение и разтърси листата — треската ще премине в растението. Ако чувстваш тъга, направи същото.

— Предпочитам да продължиш да ми говориш за твоя закрилник.

— Той ми казваше, че в началото Творението било много самотно. Тогава създало още някой, с когото да си приказват. Тези двама чрез любовен акт създали трети и оттам насетне всичко се умножило хиля-дократно, безчет. Преди малко ме попита за онази църква — не зная кой я е построил и не ме интересува. Моят храм са градината, небето, водата на езерото и реката, която го захранва. Моят народ са хората, с които споделяме еднакви виждания, а не онези, с които ме свързват кръвни връзки. Моят ритуал е да бъда с тези хора и да отдавам почитта си на всичко наоколо. Кога смяташ да се връщаш у дома?

— Може би утре. Стига да не преча.

Още една стрела прониза сърцето ми, но нищо не можех да кажа.

— Остани колкото желаеш. Попитах само защото искам да отпразнувам с останалите твоето пристигане. Мога да го направя довечера, ако си съгласна.

Тя замълча и аз разбрах това като съгласие. Върнахме се вкъщи и отново я нагостих. Обясни ми, че се налагало да отиде до хотела в Сибиу, за да си вземе някои дрехи. Когато пристигна, вече бях организирала всичко. Качихме се на един хълм на юг от града, седнахме край току-що запаления огън, свирихме, пяхме, танцувахме и си разказвахме разни истории. Тя присъстваше през цялото време, но не участва в нищо, въпреки че Ром Баро каза, че е отлична танцьорка. За първи път през всичките тези години бях щастлива, защото можах да изпълня ритуала за моята дъщеря и заедно да отпразнуваме чудото да сме живи, здрави и обгърнати от любовта на Великата майка.