Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 53

— Всичко наред ли е? — попитах, когато видях, че се е възстановила от физическото усилие.

— Страх ме е. Открих как да стигна където не искам.

— Би ли желала да те придружа?

Тя поклати глава, но попита в кой хотел съм. Дадох й адреса.

В следващите няколко дни довърших проучванията си за документалния филм, оставих преводача да се върне в Букурещ с взетата под наем кола, а аз останах в Сибиу само защото исках да я срещна отново. Въпреки че винаги съм се ръководил от логиката, че любовта може да бъде изградена, а не просто намерена, знаех, че ако повече не я видя, завинаги ще оставя в Трансилвания важна част от живота си. Борих се срещу монотонния ход на онези безкрайни часове, неведнъж ходих до гарата, за да проверя разписанието на автобусите до Букурещ, похарчих за обаждания до Би Би Си и до моята приятелка повече, отколкото позволяваше скромният ми бюджет на независим продуцент. Обяснявах, че материалът още не е готов, че ми липсват някои неща, може би още един ден, може би седмица, с румънците е толкова сложно, все се бунтуват, когато някой свърже хубавата Трансилвания с кошмарната история за Дракула. Изглежда, че накрая продуцентите ми повярваха и позволиха да остана колкото е необходимо.

Бяхме отседнали в единствения хотел в града и един ден тя се появи. И този път ме видя във фоайето и сякаш първата ни среща изплува в съзнанието й. Покани ме да излезем, а аз се опитах да сдържа радостта си. Може би и аз значех нещо за нея.

След време разбрах, че думите, които изрече в края на танца си, са стара циганска поговорка.

Лиляна, шивачка, фамилно име и възраст — неизвестни

Говоря в сегашно време, защото за нас времето не съществува, само пространството. И защото ми се струва, че е било вчера.

Единственият племенен обичай, който не спазих, беше да имам до себе си мъж, когато се роди Атина. Но бабите дойдоха, макар да знаеха, че съм преспала с гайо, с чужденец. Разплетоха косите ми, отрязаха пъпната връв, направиха няколко възелчета и ми я дадоха. Тогава според традицията детето трябваше да бъде повито в дреха на баща си; той ми беше оставил една кърпа, която ми напомняше за аромата му. Понякога я поднасях към носа си, за да го почувствам по-близо до мен, а сега този аромат щеше да си отиде завинаги.

Пових бебето в кърпата и го оставих на пода, за да получи енергия от земята. Стоях и не знаех какво да изпитвам и какво да мисля — вече бях взела решението си.

Казаха ми да избера име, но да не го съобщавам на никого — то можеше да бъде произнесено едва след кръщаването на детето. Дадоха ми светено масло и амулети, които трябваше да сложа на вратлето му след две седмици. Една от бабите ми каза да не се тревожа, защото цялото племе носело отговорност. Трябвало да привикна към критиките, те щели да отминат след време. Посъветваха ме също да не излизам между залеза и изгрева, понеже цинварите (Б. р.: Зли духове.) можели да ни нападнат, да ни обладаят и да превърнат живота ни в трагедия.