Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 34

В) Преди да дойдат на работа, вместо да правят гимнастика или упражнения по аеробика, аз накарах моите служители да танцуват поне по един час. Това стимулира тялото и ума. Така денят започва с творчески заряд, чиято енергия хората могат да използват при изпълнение на задачите си в банката.

Г) Клиентите и служителите обитават един и същи свят — реалността не е нищо повече от електрически импулси в ума. Онова, което си мислим, че „виждаме“, е просто енергиен импулс в мрачна зона на мозъка ни. Следователно можем да се опитаме да променим тази реалност, ако успеем да влезем в синхрон с нея. По някакъв непонятен за мен начин радостта е заразна, така както и вдъхновението, и любовта. Или като тъгата, депресията, омразата — неща, които клиентите ни и останалите служители усещат „интуитивно“. За да се подобри работата, трябва да се създадат механизми, които да поддържат тези положителни стимули.

— Доста езотерично — каза някаква жена, която отговаряше за инвестиционната политика в един от канадските клонове.

Взех да губя самообладание — не бях успял да убедя никого в теорията си. Престорих се, че не съм чул коментара й. Използвах цялото си въображение, за да завърша чисто технически.

— Банката би трябвало да определи перо да изследва как се осъществява това взаимодействие. Така бихме могли да постигнем много по-високи приходи.

Финалът ми се стори съвсем задоволителен, та предпочетох да не се възползвам от оставащите ми две минути. Когато семинарът свърши в края на изтощителния ден, генералният директор ме покани на вечеря — пред всички колеги, сякаш искаше да покаже, че изцяло подкрепя думите ми. Никога преди не ми се беше отдавала такава възможност и се опитах да се възползвам максимално добре от ситуацията. Започнах да говоря за работа, планове, затруднения на фондовата борса, нови пазари. Но той ме прекъсна. Повече го интересуваше онова, което Атина ми е преподала.

За моя изненада накрая насочи разговора към лични теми.

— Разбирам какво имахте предвид, когато обърнахте внимание на времето. В началото на годината, по празниците, реших да поседна за малко в градината ми. Взех вестника от пощенската кутия — нищо интересно, само нещата, които журналистите бяха решили, че трябва да знаем и да следим, за да заемем някаква позиция.

Хрумна ми да позвъня на някого от екипа си, но щеше да е абсурдно, защото всички бяха със семействата си. Обядвах със съпругата си, с децата и внуците, подремнах. Когато се събудих, си записах няколко неща в бележника и внезапно установих, че е едва два следобед, а ми предстояха още три дни без работа и колкото и да ми беше приятно да бъда със семейството си, започнах да се чувствам ненужен.

На другия ден, възползвайки се от свободното си време, отидох да прегледам стомаха си, слава богу, нямаше нищо сериозно. Отидох на зъболекар, който каза, че нямам проблеми. Отново обядвах с жена си, децата и внуците, отново спах, отново се събудих в два следобед и установих, че няма абсолютно нищо, върху което да съсредоточа вниманието си.