Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 124

Атина се разсмя.

— Разбира се, че са. Оттам идват и сблъсъците, агресията, мракобесието. Защото силите на мрака агонизират и в такъв момент те прибягват до последните си средства. Изглеждат по-силни — каквито са животните, преди да умрат. Ала после вече не могат да станат от земята — изтощени са.

Посях семето в много сърца. Всяко от тях ще изрази това възраждане по свой собствен начин. Но има едно сърце, което ще следва традицията докрай — Андреа.

Андреа.

Която я мразеше, която я обвиняваше за края на нашата връзка, която казваше на всеки пожелал да я изслуша, че Атина е допуснала да бъде обхваната от егоизма и суетата и накрая е съсипала нещо, създадено с толкова много усилия.

Тя стана и взе чантата си. Още беше Агия София.

— Виждам твоята аура. Тя е излекувана от безсмисленото страдание.

— Очевидно знаеш, че Андреа не те харесва.

— Разбира се, че знам. Почти половин час си говорихме за любовта, нали? Харесването няма нищо общо с това.

Андреа е напълно способна да продължи нашето дело. Има повече опит и повече харизма от мен. Знае грешките ми и разбира, че трябва да е благоразумна в известна степен, защото времето, когато звярът на мракобесието агонизира, ще бъде време на конфликти. Андреа може да ме мрази като човек и навярно затова е успяла да развие дарбата си толкова бързо — за да докаже, че има повече възможности от мен.

Когато омразата помага на човек да израсне, тя се превръща в един от многото видове обич.

Тя взе своя диктофон, прибра го в чантата си и тръгна.

В края на седмицата съдът се произнесе. Бяха изслушани различни свидетели и Шерин Халил, известна като Атина, получи правото да продължи да се грижи за сина си.

Освен това директорът на училището на детето бе официално предупреден, че всякаква дискриминация спрямо момчето ще бъде наказвана съгласно закона.

Знаех, че няма смисъл да звъня в дома й — беше оставила ключа на Андреа. Беше взела музикалната си уредба и някои дрехи, защото нямала намерение да се връща прекалено скоро.

Започнах да чакам позвъняването й, за да отпразнуваме заедно победата. С всеки изминал ден любовта ми към Атина беше все по-малко извор на страдание и се превръщаше в езеро на радостта и спокойствието. Вече не се чувствах толкова самотен. На някакво място в пространството нашите души — душите на всички прокудени, които са на път да се завърнат — ликуваха, щастливи от новата среща.

Измина първата седмица. Помислих си, че се опитва да се възстанови от напрежението в последно време. След месец си помислих, че се е върнала в Ду-бай и отново е започнала работа. Обадих се в старата й служба, но ми казаха, че повече не са чували за нея. Но ако съм знаел къде се намира, молеха да й предам следното — вратите са отворени, много им липсва.

Реших да напиша поредица от статии за възраждането на Майката. Предизвиках някои читатели да ми изпратят обидни писма, обвиняващи ме, че „разпространявам езичеството“, но статиите имаха огромен успех сред публиката.

Два месеца по-късно, тъкмо когато излизах за обяд, ми се обади един колега от редакцията. В Хампстед било намерено тялото на Шерин Халил, Вещицата от Портобело.