Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 122

Зная какво означава да отделят дете от майката.

Изпитала съм го върху себе си. Та щом първият полицай тръгне към мен, аз ще стрелям. И ще продължа да стрелям, докато патроните ми свършат. Ако не ме застрелят преди това, ще се бия с кухненските ножове. Ако ми вземат ножовете, ще използвам ноктите и зъбите си. Но никой няма да успее да ми отнеме Виорел. Само през трупа ми. Записваш ли?

— Да. Но има начини…

— Няма. Баща ми следи делата. Каза, че що се отнася до семейното право, не може да се направи много. Сега спри диктофона.

— Това ли беше твоето завещание?

Атина не отговори. И понеже аз не помръднах, тя пое инициативата. Отиде до уредбата и пусна онази музика от степите, която вече знаех наизуст. Танцува както по време на ритуалите, изцяло извън ритъма, и аз знаех какво се опитва да направи. Нейният дикто-фон продължаваше да е включен — беше като някакъв ням свидетел на всичко случващо се. И докато през прозорците нахлуваше следобедната светлина на слънчевия ден, Атина се гмурваше в търсене на друга светлина, която беше там, откакто свят светува.

Когато усети искрата на Майката, тя престана да танцува, спря музиката, стисна глава между дланите си и за известно време остана неподвижна. После вдигна очи и ме погледна.

— Ти знаеш кой е тук, нали?

— Да. Атина и нейната божествена страна — Агия София.

— Аз свикнах да правя това. Не смятам, че е необходимо, но открих този метод, за да я срещам, и ми стана навик. Ти знаеш с кого разговаряш — с Атина. Агия София — това съм аз.

— Да, знам. Когато за втори път танцувах в дома ти, и аз открих един дух, който ме напътства — Филе-мон. Но не разговаряме много, не го слушам какво ми казва. Ала зная, че когато присъства, сякаш най-после душите ни се срещат.

— Точно така. Днес Филемон и Агия София ще си говорят за любов.

— Трябва ли да танцувам?

— Не е необходимо. Филемон ще ме разбере, защото виждам, че танцът ми го е докоснал. Мъжът, който стои пред мен, страда за нещо, което смята, че никога не е получил — моята любов.

Ала мъжът, който е отвъд теб самия, разбира, че болката, копнежът и чувството, че е изоставен, са излишни и детински. Аз те обичам. Не по начина, по който твоята човешка същност го изисква, но по начина, по който е пожелала божествената искра. Обитаваме една шатра, която Тя е издигнала на пътя ни. И в нея разбираме, че не сме роби на чувството си, а негови господари.

Служим и на нас ни служат. Отваряме вратите на нашите покои и се прегръщаме. Може би дори се целуваме, защото всичко силно, което се случва на земята, дава отражение и в невидимия свят. А ти знаеш, че аз не те предизвиквам и не си играя с чувствата ти, като казвам това.

— Какво е любовта в такъв случай?

— Душата, кръвта и тялото на Великата майка. Аз те обичам също толкова силно, колкото се обичат душите от отвъдното, когато се срещнат насред пустинята. Между нас няма да се случи нищо, физическо, но никоя страст не е безполезна и никоя любов не е отхвърлена. Щом Майката е събудила това чувство в твоето сърце, значи го е събудила и в моето, макар че може би ти го приемаш по-лесно. Невъзможно е да се изгуби енергията на любовта. Тя е по-могъща от всичко на света и се проявява по много начини.