Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 121

— Нали вече ти казах, че имам приятел в Скотланд Ярд?

Пак ли тия приказки? Ако беше вярно, защо не дойде, когато всички имахме нужда от помощта му, когато Атина и Виорел можеха да бъдат пометени от тълпата?

Въпросите изникваха един след друг — дали тя не искаше да ме изпита? Какво се въртеше в главата на тази жена — дали беше неуравновесена и непостоянна, щом като ту искаше да е с мен, ту отново подхващаше темата за несъществуващия мъж?

— Включи диктофона отново — помоли тя. Чувствах се много зле. Започнах да си мисля, че винаги ме е използвала. Искаше ми се да мога да й кажа: „Върви си и никога повече не се появявай в живота ми. Откакто се запознах с теб, всичко се превърна в ад. Живея в очакване на деня, когато ще дойдеш при мен, ще ме прегърнеш, ще ме целунеш и ще ме помолиш да останеш. Това все не се случва.“

— Сбърка ли нещо?

Тя долавяше, че има нещо сбъркано. По-точно беше невъзможно да не знае какво чувствам, защото през цялото време само това правех — разкривах чувствата си. Нищо, че само веднъж бях говорил за тях. Отменях всичко, за да се видим, бях до нея винаги когато ме помолеше, опитвах се да съм близък със сина й, защото смятах, че един ден би могъл да ме нарича татко. Никога не я накарах да се откаже от това, което правеше, радвах се на успеха й и се гордеех с решителността й.

— Защо изключи диктофона?

За миг се озовах между рая и ада, между това да избухна и да се подчиня, между хладния разум и погубващата страст. В крайна сметка, напрягайки всичките си сили, успях да се овладея.

Натиснах копчето.

— Да продължим.

— Тъкмо казвах, че ме заплашват със смърт. Звънят ми разни хора, анонимно, обиждат ме, твърдят, че съм заплаха за света, че искам да върна царството на Сатаната и че те няма да допуснат това.

— Говори ли с полицията?

Нарочно пропуснах да спомена нейния любим — по този начин й показвах, че никога не съм вярвал на приказките й за него.

— Говорих. Те записаха разговорите. Звънят ми от телефонни кабини. Казаха ми да не се безпокоя, наблюдавали дома ми. Успели са да заловят един от тях — бил с психическо разстройство. Смята, че е прероден апостол и че „този път трябва да се бори, за да не прогонят Христос отново“. В момента се намира в психиатрична клиника. Полицаите ми обясниха, че и преди е лежал там, след като заплашвал по същия начин други хора.

— Когато са бдителни, нашите полицаи са най-добрите на света. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Не се страхувам да умра. Ако се случи днес, ще отнеса със себе си мигове, каквито малко хора на моята възраст са имали шанса да изживеят. Но се страхувам и затова те помолих да запишеш разговора, да не взема да извърша убийство.

— Убийство ли?

— Знаеш, че в съда са заведени няколко дела, с които се опитват да ми отнемат Виорел. Обърнах се към приятели, но никой нищо не можа да направи. Трябва да се изчака решението. Според тях, ако зависи от съдията, тия фанатици ще постигнат каквото си искат. Затова съм си купила оръжие.