Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 115

И какво излезе накрая?

Докато проследявах развитието на дъщеря си, аз станах по-добър човек. То се знае, че нищо не разбирах от Богинята Майка, не схващах и тази необходимост вечно да се сближава с разни странни хора и никога да не е удовлетворена от постигнатото с много труд.

Ала в дъното на душата си желаех да съм като нея, въпреки че вече беше твърде късно да мисля така.

Канех се да стана и да приготвя нещо за ядене, но тя ме възпря.

— Искам да постоя малко в прегръдките ти. Само от това имам нужда. Виорел, отиди в стаята да погледаш телевизия. Искам да си поговоря с баба ти.

Детето я послуша.

— Навярно съм ти причинила много болка.

— Не е така. Тъкмо обратното. Ти и твоят син сте извор на нашите радости. Вие сте смисълът на нашия живот.

— Но аз не направих всичко точно…

— …и колко хубаво, че стана така. Днес мога да призная — да, имаше моменти, когато те мразех, когато горчиво съжалявах, че не послушах сестрата да осиновя друго дете. Питах се: „Как е възможно една майка да мрази дъщеря си?“ Вземах успокоителни, ходех да играя бридж с приятелките си, трескаво купувах какво ли не, за да компенсирам любовта, която според мен ти бях дала, но не получавах в замяна.

Когато преди няколко месеца ти отново реши да напуснеш работата, която ти носеше пари и престиж, аз бях отчаяна. Отидох в близката църква — исках да дам обет, да помоля Девата да ти помогне да се опомниш, да приемеш действителността, да промениш живота си, да се възползваш от шанса си, вместо да го пропиляваш. В замяна на това бях готова на всичко.

Гледах Девата с младенеца в скута и й казах: „Ти, която си майка, знаеш какво става. Можеш да поискаш от мен всичко, но спаси дъщеря ми, защото смятам, че тя е на път да се погуби.“

Усетих как Шерин ме притиска към себе си. Тя отново заплака, но този път беше различно. Аз правех всичко възможно да овладея вълнението си.

— И знаеш ли какво почувствах в този момент? Че тя разговаря с мен. Казваше ми: „Чуй ме, Самира, аз също мислех така. Дълги години страдах, че моят син не се вслушваше в думите ми. Тревожех се за неговата безопасност, смятах, че не умее да подбира приятелите си, не уважава законите, обичаите, религията и възрастните хора.“ Налага ли се да ти разказвам останалото?

— Не се налага, аз те разбирам. Но, така или иначе, бих искала да го чуя.

— Накрая Девата ми каза: „Синът ми не ме послуша. И днес съм щастлива, че стана така.“

Много нежно отместих главата й от рамото си и станах.

— Трябва да хапнете.

Отидох в кухнята, приготвих лучена супа и ливанско табуле, притоплих безквасния хляб, сложих масата и обядвахме заедно. Говорихме си за обикновените неща, които в такива моменти ни сплотяват и оправдават радостта да сме спокойни заедно дори когато навън бурята изкоренява дървета и сее разруха. То се знае, че привечер моята дъщеря и моят внук щяха да излязат от дома ни и да се изправят отново срещу ветровете, гръмотевиците и мълниите, но това си беше техният избор.