Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 117

— За любов ли говориш?

— Моля те за помощ.

Какво да правя? Да се овладея и да се държа хладнокръвно, да не пришпорвам нещата, за да не ги разруша, така ли? Или да направя крачката, която остава — да я прегърна и да я защитя от всички злини?

— Аз искам да ти помогна — отговорих, въпреки че в главата ми настоятелно звучаха думите: „За нищо не се притеснявай, аз мисля, че те обичам.“ — Моля те да ми се довериш. Бих направил всичко, абсолютно всичко за теб. Дори да кажа „не“, когато смятам, че е правилно. Поемайки риска да не ме разбереш.

Разказах й, че заместник-главният редактор ми е предложил да подготвя поредица от материали за възраждането на Богинята, където беше предвидено и интервю с нея. Споделих как отначало хрумването ми се е сторило отлично, но сега разбирам, че е по-правилно да изчакаме малко.

— Или искаш да продължиш напред с мисията си, или искаш да се защитиш. Знам, че възприемаш делата си като особено важни, а не както ги възприемат останалите. Съгласна ли си с мен?

— Мисля за сина си. Сега всеки ден има проблеми в училището.

— Ще минат и ще заминат. След седмица никой вече няма да говори за това. Тогава ще настъпи моментът да действаме. Но не за да се защитаваме от идиотските нападки, а за да обясним убедително и задълбочено мащаба на твоето начинание.

А ако се съмняваш в чувствата ми и си решила да продължиш напред, ще дойда с теб на следващата сбирка. Да видим какво ще стане.

И следващия понеделник аз я придружих. Вече не бях просто част от тълпата. Сега можех да видя нещата по нейния начин.

Хора, които се трупаха на мястото, цветя и овации, девойки, които я наричаха „жрица на Богинята“, две-три хубаво облечени дами, които молеха за лично посещение заради заболяване в семейството. Тълпата започна да ни блъска, запречвайки входа — изобщо не ни беше хрумвало, че ще ни е необходима охрана. Уплаших се. Хванах я под ръка, прегърнах Виорел и влязохме.

В претъпканото помещение ни чакаше разгневената Андреа.

— Смятам, че днес трябва да им кажеш, че не правиш чудеса! — викна тя на Атина. — Ти си се оставила да те завладее суетата! Защо Агия София не каже на всичките тези хора да си вървят?

— Защото тя им посочва болестите — отвърна Атина предизвикателно. — И колкото повече хора се възползват от това, толкова по-добре.

Разговорът щеше да продължи, но тълпата ръкопляскаше и Атина се качи на импровизираната сцена. Пусна малкия касетофон, който носеше от къщи, даде указания никой да не следва ритъма на музиката, помоли ги да танцуват и ритуалът започна. В даден момент Виорел отиде в ъгъла и седна — дойде мигът, когато Агия София трябваше да се появи. Атина отново извърши онова, което вече толкова пъти бях виждал — внезапно спря звука, хвана с ръце главата си, а хората мълчаха и се подчиняваха на невидимата команда.