Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 114

Коленичих, извадих една съчка от огъня и описах окръжност, като оставих малък отвор, колкото да вляза. Аз също чувах музиката, която чуваше Атина. Започнах да танцувам около нея и да призовавам единението на мъжката сила на огъня със земята, която го приемаше с широко разтворени ръце и крака. Тя пречистваше всичко и превръщаше в енергия силата, скрита в онези съчки, дънери, хора и невидими създания. Танцувах, докато траеше мелодията на огъня, и извършвах действия за закрила на усмихнатото същество в кръга.

Когато пламъците угаснаха, взех малко пепел и посипах главата на Атина. Веднага след това заличих с крака очертаната около нея окръжност.

— Много благодаря — каза тя. — Почувствах се обичана, ценена и закриляна.

— Не забравяй това в трудните моменти.

— Сега, когато открих пътя, няма да има трудни моменти. Вярвам, че имам мисия, която трябва да изпълня, така ли е?

— Да, всеки от нас има своя мисия. Тя започна да се разколебава.

— Не ми отговори за трудните моменти.

— Въпросът не е много удачен. Спомни си какво каза преди малко — ти си обичана, ценена и закриляна.

— Ще направя всичко възможно.

Очите й се напълниха със сълзи. Атина беше разбрала моя отговор.

Самира Е Халил, домакиня

Моят внук! Той какво общо има с това? В какъв свят живеем, боже мой? В средновековието ли сме, още ли се преследват вещици?

Изтичах към него. Носът на детето беше изцапан с кръв, но то май не споделяше тревогите ми. Блъсна ме.

— Мога сам да се защитавам. И се защитих.

Въпреки че самата аз така и не родих дете, познавам детските сърца. Доста повече се притеснявах за Атина, отколкото за Виорел. Тази караница беше една от многото, в които му предстоеше да бъде въвлечен през живота си. В подпухналите му очи се четеше известна гордост.

— Група деца в училището казаха, че мама е по-следователка на дявола!

Шерин си дойде съвсем скоро — навреме, за да види детето оцапано с кръв и да вдигне скандал. Искаше да излезе, да се върне в училището и да говори с директора, но аз я прегърнах и я спрях. Оставих я да си поплаче на воля и да излее разочарованието си. В този момент можех единствено да замълча и да изразя любовта си безмълвно.

Щом се поуспокои, много внимателно й обясних, че може да се върне да живее при нас, ние щяхме да се погрижим за всичко. Баща й беше говорил с адвокати, когато прочете във вестника, че срещу нея е заведено дело. Щяхме да направим всичко възможно, за да я извадим от това положение. Щяхме да изтърпим приказките на съседите, ироничните погледи на познатите и лицемерната съпричастност на приятелите.

На света нямаше нищо по-важно от щастието на дъщеря ми, въпреки че не разбирах защо все избира толкова трудни и мъчителни пътища. Но една майка няма нужда да разбира, тя просто трябва да обича и да закриля.

И да се гордее. Знаейки, че можем да й осигурим почти всичко, Атина рано пожела да бъде самостоятелна. Премина през трудности и поражения, но реши сама да се изправи срещу предизвикателствата. Издири майка си, осъзнавайки какви рискове поема, но в крайна сметка семейството ни се сплоти още повече. Аз си давах сметка, че съветите ми никога не са били спазвани — да изкара диплома, да се омъжи, да приеме трудностите на обикновения живот и да не се оплаква, да не се опитва да преминава отвъд обществените норми.