Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 3

И тогава писмата му започнаха да пристигат по-често, марките бяха от най-различни страни и предизвикваха у мен завист. Той беше по-възрастният, знаеше всичко, обикаляше света, чувстваше се волен като птица, докато аз се опитвах да пусна корени.

В даден момент писмата му започнаха да идват от едно и също място във Франция и да говорят за Бога. В едно от тях той дори изразяваше желание да постъпи в семинария и да прекара живота си в молитви. Написах му отговор, като го помолих да се порадва още малко на свободата си, преди да се обвърже с нещо толкова сериозно.

Когато прочетох писмото си, реших да го скъсам: коя бях аз, та да говоря за свобода и обвързване? Именно той разбираше от тези неща, не аз.

Един ден узнах, че изнася беседи. Учудих се — бе твърде млад, за да учи другите на нещо. Преди две седмици обаче той ми изпрати картичка, в която пишеше, че ще говори пред малка група слушатели в Мадрид, и настояваше да отида.

Пропътувах четири часа от Сарагоса до Мадрид, защото исках да го видя отново. Исках да чуя как говори. Исках да седнем с него в някое кафе, да си спомним времето, когато играехме заедно и ни се струваше, че светът е твърде голям, за да го обиколим.

Събота, 4 декември 1993 г.

Беседата се провеждаше на много по-официално място, отколкото си бях представяла, и имаше повече хора, отколкото очаквах. Не разбирах как е възможно това.

„Може би се е прочул“, помислих си. Нищо не бе споменал в писмата си. Прииска ми се да заговоря присъстващите, да ги попитам защо са тук, но не посмях.

Изненадах се, когато той влезе. Изглеждаше по-различен от момчето, което познавах, но за единайсет години нямаше как да не се е променил. Бе станал по-красив, а очите му блестяха.

— Връща ни това, което винаги ни е принадлежало -каза някаква жена до мен.

Думите й бяха странни.

— Какво връща? — попитах.

— Това, което ни бе отнето. Религията.

— Не, той нищо не ни връща — каза една по-млада жена, която бе седнала от дясната ми страна. — Те не могат да ни върнат онова, което вече ни принадлежи.

— Тогава защо сте тук? — попита раздразнено първата жена.

— Искам да го чуя. Искам да знам как разсъждават, защото някога са ни изгаряли и могат да поискат да го сторят пак.

— Неговият глас е глас в пустиня — каза жената. — Той прави каквото може.

Момичето се усмихна с ирония и се обърна напред, за да прекрати разговора.

— За един семинарист поведението му е доста смело — продължи жената, като този път гледаше към мен и търсеше подкрепа.

Тъй като нищо не разбирах, замълчах и жената се отказа да спори. Момичето до мен ми намигна, сякаш му бях съюзница.

Аз обаче мълчах поради друга причина. Мислех върху това, което каза жената.

„Семинарист!“

Не, това не беше възможно! Той щеше да ме предупреди!

Той започна да говори, а аз не можех да се съсредоточа. „Трябваше да се облека по-хубаво“, мислех си, без да разбирам как е възможно да ме тревожи подобно нещо. Той ме бе забелязал и аз се опитвах да отгатна мислите му: как ли изглеждам в очите му? Каква ли разлика е открил между едно момиче на осемнайсет години и една жена на двайсет и девет?