Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 2

Монахът Томас Мертън е казал: „Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаме не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си — като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра.“

Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.

Паулу Коелю

Край река Пиедра седнах и заплаках. Според една легенда всяко нещо, което падне във водите на тази река — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък и се наслагва в коритото й. О, да можех да изтръгна сърцето от гърдите си и да го хвърля на течението! Тогава нямаше да изпитвам ни болка, ни мъка, нямаше да си спомням!

На брега на река Пиедра седнах и заплаках. Зимният студ ме накара да почувствам сълзите по лицето си, които се смесваха с течащата пред мен вода. Тази река се събира някъде с друга река, после с трета, докато всичката вода се влее в морето — далеч от очите и сърцето ми.

Нека сълзите ми бъдат отнесени надалеч, за да не узнае никога моят любим, че съм плакала за него. Нека сълзите ми бъдат отнесени много далеко и тогава ще забравя река Пиедра, манастира, църквата в Пиренеите, мъглата, пътя, който изминахме заедно.

Ще забравя пътищата, планините и полята от моите мечти — онези мечти, за които не съм знаела.

Спомням си моя вълшебен миг, оня момент, в който едно „да“ или „не“ може да промени цялото ни съществуване. Сякаш беше толкова отдавна, а в действителност е изминала само една седмица, откакто срещнах отново моя любим и го изгубих.

На брега на река Пиедра написах тази история. Ръцете ми замръзваха, краката ми изтръпваха от неудобното положение и често се налагаше да прекъсвам писането.

— Постарай се да живееш! Спомените са за възрастните — казваше той.

Може би любовта ни кара да остаряваме преждевременно, а когато младостта отмине, отново ни подмладява. Но как бих могла да не си спомням за тези мигове? Ето защо пишех — за да превърна тъгата в носталгия, а самотата в спомени. Пишех, за да мога да хвърля в река Пиедра тази история, след като я разкажа на самата себе си — така ме бе посъветвала жената, която ми даде подслон. И тогава, според думите на една светица, водата щеше да угаси онова, което огънят бе написал.

Всички любовни истории си приличат.

* * *

Прекарахме детството и юношеството си заедно. После той замина — всички младежи напускат малките градове. Каза, че иска да опознае света и че мечтите му се простират отвъд полетата на Сория.

Години наред не знаех почти нищо за него. Получавах от време на време по някое писмо и това бе всичко — той никога не се върна, за да види отново горите и улиците на нашето детство.

Когато завърших гимназия, се преместих да живея в Сарагоса и открих, че той е имал право. Сория беше малко градче и единственият й известен поет бе казал, че човек открива пътя си, вървейки. Приеха ме в университета, намерих си приятел. Започнах да уча за един конкурс, който все не се провеждаше. Работих като продавачка, за да се издържам, не спечелих конкурса, разделих се с приятеля си.