Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 6
Паулу Коелю
— Тя е там.
Пълната луна блестеше между оголените клони.
— Красива е — отвърнах аз.
Ала тя не ме слушаше. Разтвори ръце, обърна дланите си нагоре и остана така, потънала в съзерцание на луната.
„В какво се забърках само! — помислих си аз. — Дойдох, за да присъствам на беседата, а се озовах на Пасео де Кастеляна с тази луда. На всичко отгоре утре ще пътувам за Билбао!“
— О, огледало на Богинята Земя! — промълви момичето със затворени очи. — Направи така, че да осъзнаем колко силна е властта ни, а мъжете да ни разбират! Ти ни показваш цикъла на семето и плода, като се раждаш, светиш, умираш и отново възкръсваш на небосклона.
Вдигна ръце към небето и дълго стоя в това положение. Хората, които минаваха, я гледаха и се смееха, ала тя не им обръщаше внимание. Аз обаче умирах от срам, че съм с нея.
— Трябваше да направя това, за да ни закриля Богинята — каза тя, след като се поклони на луната.
— Но за какво говориш в края на краищата?
— За същото нещо, за което говори и твоят приятел, само че с истински думи.
Съжалих, че не бях слушала беседата и не знаех какво точно е казал той.
— Ние, жените, които разбираме и обичаме Великата майка, познаваме женското лице на Бога — каза момичето, след като тръгнахме отново. — Достигнали сме до това познание с цената на преследвания и клади, но сме оцелели. И сега разбираме неговите тайни.
Клади. Магьосници.
Вгледах се в момичето до мен. Бе красиво, червеникавите му коси стигаха чак до кръста.
— Докато мъжете са били навън, за да ловуват, ние сме стояли в пещерите, в утробата на Майката, и сме се грижели за децата си — продължи тя. — Именно там Великата майка ни е научила на всичко. Мъжете са живеели в непрекъснато движение, докато ние сме стояли в утробата на Майката. Благодарение на това сме забелязали, че семената се превръщат в растения, и сме го казали на мъжете си. Замесили сме първия хляб и сме ги нахранили. Изваяли сме първия съд, за да им дадем да пият. И сме открили цикъла на сътворението, защото телата ни са повтаряли ритъма на луната.
Тя внезапно замлъкна.
— Ето я.
Огледах се. По средата на някакъв площад, около който непрекъснато се движеха коли, имаше фонтан. Сред фонтана се издигаше скулптурна фигура на жена в колесница, теглена от лъвове.
— Това е площад Кибела — казах аз в желанието си да покажа, че познавам Мадрид. Бях виждала тази скулптура върху много пощенски картички.
Ала тя не ме слушаше. Бе застанала на средата на улицата и се опитваше да се промъкне между колите.
— Хайде да отидем дотам! — извика тя, като ми махаше с ръка.
Реших да отида при нея само за да я попитам за някой хотел. Тази налудничава история започваше да ме изморява, а и ми се спеше.
Стигнахме до фонтана по едно и също време, аз — с разтуптяно сърце, а тя с усмивка на устните.
— Водата! — възкликна тя. — Водата е нейното проявление!
— Моля те, посочи ми някой евтин хотел!
Потопи ръцете си във фонтана и се обърна към мен.
— Направи същото! Докосни водата!
— Няма да го направя. Но не искам да те притеснявам повече, ще потърся някой хотел.