Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 26
Паулу Коелю
— А кое е второто нещо?
— Малко преди да започнат виденията на Бернадет, висшите власти на Ватикана били свикани тайно.
Почти никой не е знаел какво става на тези събрания, а свещеникът от Лурд със сигурност не е имал никаква представа за тях. Ръководството на Католическата църква решавало дали да приеме догмата за Непорочното зачатие.
В края на краищата догмата била официално обявена в папската була
— Но какво общо имаш ти с всичко това? — попитах аз.
— Аз съм Неин последовател. От Нея научавам много — каза той, без да разбере, че в същото време разкри пред мен източника на всички свои знания.
— Ти виждал ли си я?
— Да.
Върнахме се на площада, прекосихме го и се озовахме до църквата. Видях кладенеца, светлината на уличната лампа и бутилката от вино с двете чаши на бордюра. „Тук сигурно са били двама влюбени — помислих си аз. — Стояли са мълчаливо, докато сърцата им са говорили помежду си. И след като сърцата са си казали всичко, започнали са да споделят великите тайни.“
И този път не проведохме разговор за любовта но това нямаше значение. Чувствах, че се намирам пред нещо много сериозно и трябва да се помъча да го разбера колкото се може по-добре. За миг си спомних за следването си, за Сарагоса, за мъжа на живота си, когото се опитвах да открия, но всичко това сега ми се струваше много далечно, обвито в същата мъгла, която бе паднала в Сен Савен.
— Защо ми разказа цялата тази история за Бернадет? — попитах го.
— И аз не знам защо — отвърна той, като отбягваше погледа ми. — Може би защото сме близо до Лурд. Може би защото вдругиден е празникът на Непорочното зачатие. А може би защото искам да ти докажа, че моят свят не е толкова самотен и безумен, колкото изглежда.
„Много други хора са част от него. И вярват в това което говорят.“
— Никога не съм казвала, че твоят свят е безумен. По-скоро моят е такъв: похабявам най-хубавите години от живота си над тетрадки и лекции, които няма да ми помогнат да напусна едно място, което вече познавам до болка.
Почувствах, че той изпита облекчение: аз го разбирах.
Надавах се, че ще продължи да говори за Богинята, но той се обърна към мен и каза:
— Хайде да спим. Пихме твърде много.
Вторник, 7 декември 1993 г.
Той веднага заспа. Дълго стоях будна, мислейки за мъглата навън, за площада, за виното и за разговора. Прочетох ръкописа, който той ми даде, и се почувствах щастлива: Бог — ако наистина съществува — е и Баща, и Майка.
След това изгасих лампата и се замислих за настъпилото между нас мълчание при кладенеца. Именно в тези мигове, когато не разговаряхме, разбрах, че съм много близо до него.
Нищо не си казахме. Не е нужно да се разговаря за любовта, защото тя има свой собствен глас и говори от свое име. В тази нощ, на ръба на кладенеца, мълчанието позволи на сърцата ни да станат по-близки и да се опознаят по-добре. Сърцето ми чу какво казва неговото сърце и се почувствах щастлива.
Преди да заспя, реших да направя това, което той наричаше „упражнението на Другия“.