Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 8

Потропах на вратата. Пак потропах — нищо. Трети път — никой не отговори. Седнах на бордюра, обзет от безпокойство. Жена ми беше казала, че трябва да съм тук точно в този ден, но никой не ми отваряше. Помислих си, че мадам Лурдес може да е излязла, за да погледа парада, но имаше и вероятност аз да съм пристигнал твърде късно и тя да е решила да не ме приеме. Пътят на Сантяго свършваше точно преди да е започнал. Внезапно вратата се отвори и едно детенце изскочи на улицата. Аз също станах със скок и на не много правилен френски попитах за мадам Лурдес. Момиченцето се засмя и посочи навътре. Едва тогава разбрах грешката си. Вратата водеше към огромен двор, около който бяха разположени стари средновековни къщи с балкони. Вратата е била отворена, но аз не се бях осмелил дори да докосна бравата.

Влязох на бегом и се отправих към къщата, която ми бе посочило момиченцето. Вътре една възрастна пълна жена нареждаше на висок глас нещо на баски на някакво хлапе с кафяви тъжни очи. Изчаках да свърши разправията. Тя наистина приключи, когато бедното момче бе изпратено в кухнята с куп обиди от страна на възрастната жена. Едва тогава тя се обърна към мен и без да пита какво искам, с внимателни жестове и побутване ме заведе на втория етаж на малката къща. Горе имаше само едно тясно кабинетче, пълно с книги, вещи, статуи на Сантяго и сувенири от Пътя. Тя измъкна някаква книга от етажерката и седна зад единствената маса в помещението, а аз останах прав.

— Ти сигурно си поклонник на Сантяго — каза без заобикалки. — Трябва да впиша името ти в тетрадката на ония, които изминават Пътя.

Казах си името, а тя пожела да узнае дали имам виейраш. Това са големите миди, които се носят до гроба на апостола като символ на поклонението. Помагат на поклонниците да се разпознават помежду си. Преди да тръгна за Испания, бях ходил на едно място в Бразилия, Апаресида ду Норте. Там бях закупил образа на Света Богородица Апаресида върху три миди. Извадих я от раницата и я подадох на мадам Лурдес.

— Хубаво, ама не много практично — каза тя, връщайки ми я. — Може да се счупи по пътя.

— Няма да се счупи. Аз ще я поставя върху гроба на апостола.

Мадам Лурдес, изглежда, нямаше много време за мен. Даде ми картичка препоръка, която трябваше да ми помогне да намеря подслон в манастирите по Пътя, постави на нея печата на Сен Жан Пие-дьо-Пор, за да отбележи откъде започвам поклонението, и каза, че с Божията благословия мога да тръгвам.

— Но къде ми е водачът? — попитах.

— Какъв водач? — отвърна тя малко изненадана, но с различен блясък в очите.

Разбрах, че съм забравил нещо много важно. В желанието си да бъда приет веднага, не бях произнесъл древната дума — нещо като парола, по която се разпознават принадлежащите или принадлежалите на Ордените на Традицията. Незабавно поправих грешката си и я изрекох. Мадам Лурдес с бързо движение измъкна от ръцете ми препоръката, която ми бе дала минути по-рано.