Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 10

Обграждащите долината Пиренеи, докосвани от музиката на оркестъра и от утринното слънце, ми внушаваха усещането за нещо първично, за нещо забравено от човешкия род, но аз по никакъв начин не успявах да разбера какво е то. И все пак беше силно и необичайно усещане. Реших да ускоря крачка и да стигна възможно най-бързо до мястото, където мадам Лурдес беше казала, че ще ме чака водачът. Без да спирам, свалих фланелката си и я прибрах в раницата. Каишите започнаха да се впиват в голите ми рамене, но поне старите ми маратонки бяха удобни и не ми създаваха затруднения. След около почти четирийсет минути, след завой, който заобикаляше огромна скала, стигнах до стар изоставен кладенец. Там един мъж на петдесетина години седеше на земята. Беше с черна коса и с вид на циганин. Ровеше в раницата си, сякаш търсеше нещо.

— jNola! — поздравих аз на испански с онова притеснение, което ме обземаше, когато ме представяха някому. — Ти сигурно ме чакаш. Аз съм Паулу.

Човекът престана да рови в раницата и ме изгледа от горе до долу. Погледът му беше студен, но по нищо не личеше да е изненадан от моето пристигане. Аз също имах усещането, че ми се случва нещо познато.

— Да, очаквах те, но не знаех, че ще се срещнем толкова рано. Какво искаш?

Останах малко смутен от въпроса и отвърнах, че аз съм оня, когото ще води под Млечния път в търсене на меча.

— Не е необходимо — каза мъжът. — Ако искаш, мога още сега да ти го намеря. Но решавай веднага.

Разговорът с непознатия ми се струваше все по-странен. Същевременно, тъй като бях дал обет за пълно подчинение, се готвех да отговоря. Да, ако можеше да намери меча, щеше да ми спести доста време. Аз щях веднага да се прибера в Бразилия при работата и хората, които не можеха да ми излязат от главата. Можеше и да е номер, но надали имаше нещо лошо в това да отговоря.

Реших да кажа „да“. Внезапно зад гърба си чух глас, който каза със силен акцент на испански:

— Не е необходимо да изкачиш планината, за да разбереш, че тя е висока.

Паролата! Обърнах се и видях мъж на около четирийсет години, с бермуци в цвят каки и мокра от пот бяла риза. Гледаше съсредоточено към циганина. Косата му беше прошарена, а кожата — загоряла от слънцето. В бързината бях забравил най-елементарните правила за самосъхранение и се бях хвърлил телом и духом в ръцете на първия срещнат.

— За кораба е по-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите — казах втората реплика от паролата. Човекът не откъсваше очи от циганина. Циганинът също не откъсваше очи от него. Двамата се взираха един в друг в продължение на няколко минути — без страх и без предизвикателство. Накрая циганинът остави раницата на земята, ухили се подигравателно и се отправи към Сен Жан Пие-дьо-Пор.