Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 67

Водата върху главата ми ме върна към абсурдния „смисъл на реалността“, който прави човека по-слаб, когато вярата и силата са му най-необходими. Усетих, че водопадът е доста по-мощен, отколкото ми се струваше. Ако ме блъснеше в гърдите, щеше да ме събори, дори и да съм стъпил с двата крака стабилно на дъното на езерото. Минах през водата и се озовах между нея и скалата, в ниша, където тялото ми се вместваше, ако бе прилепено към камъка. Тогава установих, че задачата е по-лека, отколкото си мислех.

Водата не биеше там и онова, което отвън бях взел за добре загладена стена, се оказа в действителност пълен с кухини камък. Зави ми се свят, като се сетих как, уплашен от гладката повърхност, можеше завинаги да се простя с меча си. Та тук ставаше дума за вид скала, по каквато се бях катерил десетки пъти. Сякаш чувах гласа на Петрус, който ми казва: „Виждаш ли? След като се реши един проблем, се оказва, че е бил смайващо лесен.“

Започнах да пълзя нагоре с долепено до мократа скала лице. За десет минути бях изминал почти целия път. Оставаше едно — финалът, мястото, откъдето водата минаваше, преди да се устреми надолу. Постигнатата при катеренето победа щеше да е безпредметна, ако не успеех да преодолея малкия участък, който ме делеше от простора. Беше опасно, а аз не бях видял как Петрус успя да се справи с това препятствие. Отново се помолих на Девата на Пътя, за която преди не бях чувал нищо, но към която в момента бяха насочени цялата ми вяра и надежда за триумф. Много внимателно започнах да вмъквам косата, а после и цялата си глава във водния поток, който ревеше над мен.

Водата изцяло ме погълна и замъгли погледа ми. Усетих сблъсъка и здраво се вкопчих в скалата. Наведох глава, за да се получи въздушен джоб, където да дишам. Напълно се доверявах на ръцете и краката си. Ръцете ми вече бяха държали един стар меч, а краката ми бяха вървели по Пътя на Сантяго. Бяха мои другари и ми помагаха. Но дори и така бученето на водата в ушите ми беше оглушително. Стана ми трудно да дишам. Реших бързо да провра главата си през водната стена и за момент ми причерня. С всичка сила се борех да се закрепя с крака и ръце върху издатините, но ми се струваше, че ревът на водата ме отнася някъде другаде, на загадъчно и далечно място, където нищо няма значение и където мога да стигна, ако се отдам на стихията. Свръхчовешките ми напъни да задържа краката и ръцете си вкопчени в скалата вече щяха да са ненужни. Всичко щеше да е мир и покой.

Моите крака и ръце обаче не се подчиниха на внезапния импулс да се предам. Бяха устояли на смъртно изкушение.

Главата ми бавно започна да се показва отгоре, точно както и се бе потопила. Почувствах колко обичам тялото си. Та то ми помагаше в това безумно приключение — да мина през водопад в търсене на меча си.

Щом главата ми изцяло се показа, видях слънцето да свети отгоре и си поех дълбоко въздух. Отново се изпълних със сила. Огледах се и на сантиметри от себе си открих платото, по което се движехме преди. То беше краят на прехода. Изпитах мощен импулс да се хвърля и да се вкопча в него, но от падащата вода не можех да намеря вдлъбнатина. Импулсът беше огромен, но все още не бе настъпил победоносният миг. Трябваше да се контролирам. Бях в най-сложното положение на катеренето — водата ме блъскаше в гърдите и заплашваше да ме повали на земята, от която бях дръзнал да тръгна, воден от мечтите си.