Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 51

Когато каза, че ще участва заедно с мен в моето упражнение, внезапно се почувствах недостоен за похвалите му. Той познаваше грешките ми, а и аз често бях проявявал съмнение по отношение на способността му да ме води по Пътя. Исках да му го кажа, но той ме прекъсна, преди да започна.

— Не бъди жесток към себе си или може би не си научил урока, който ти преподадох. Бъди добър. Приеми похвалата, която заслужаваш.

Очите ми се напълниха със сълзи. Петрус ме хвана за ръка и излязохме. Нощта беше тъмна, по-тъмна от обикновено. Аз седнах до него и запяхме. Музиката излизаше дълбоко от мен, без да полагам усилия. Започнах леко да пляскам, докато тялото ми се поклащаше напред-назад. Заплясках по-силно, а музиката свободно се лееше от мен, псалм в чест на тъмното небе, на пустата равнина и безжизнените скали. Съзрях светците, в които вярвах, когато бях дете, и които животът бе отдалечил от мен, понеже и аз бях погубил голяма част от Агапе. Но сега Все-поглъщащата любов се връщаше благосклонно към мен и светците се усмихваха от небето, точно както ги виждах в детството си — със същите лица и усмивки.

Разперих ръце, за да може Агапе да заструи. Един загадъчен поток от искряща синя светлина започна да влиза и излиза от мен. Окъпа цялата ми душа и опрости греховете ми. Светлината се разпростря първо върху пейзажа, а после обгърна света и аз заплаках. Плачех, защото отново усетих вдъхновението, бях дете пред живота и в тоя момент нищо не можеше да ме нарани. Усетих нечие присъствие наблизо, някой седна от дясната ми страна и аз си представих, че е моят Пратеник и че той е единственият, който е в състояние да види тази толкова силна синя светлина, която влиза и излиза от мен и обгръща света.

Светлината ставаше все по-силна и почувствах, че обхваща целия свят, прониква през всяка врата, във всяка уличка и поне за част от секундата докосва всяко живо същество.