Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 2
Паулу Коелю
В онзи следобед в Леон, през далечната 1986 г., аз все още не зная, че след шест-седем месеца ще напиша книга за това мое приключение, че в душата ми вече броди пастирът Сантяго, тръгнал да търси съкровище, че една млада жена на име Вероника се готви да погълне сънотворни хапчета, за да се самоубие, че Пилар ще стигне до река Пиедра и, плачейки, ще напише своя дневник. Всичко, което зная в момента, е, че съм напрегнат, изнервен, неспособен да разговарям с Петрус, защото съзнавам, че не мога повече да правя каквото съм правил — дори и това да означава да се откажа от сума, която не е за пренебрегване в края на месеца, от известна емоционална стабилност, от работа, която познавам и чиито техники вече съм овладял. Трябва да внеса промяна и да следвам мечтата си, която ми се струва малко детинска, смешна, невъзможна за осъществяване — да стана писател, какъвто винаги съм желал да бъда, но какъвто нямам куража да бъда.
Петрус си допива кафето и минералната вода, иска сметката и настоява веднага да продължим по пътя, тъй като до следващия град остават още няколко километра. Хората продължават да минават и да разговарят, като поглеждат с крайчеца на окото си към двамата поклонници на средна възраст, мислейки си какви чудаци има по света, готови да се опитат да възродят и преживеят едно мъртво минало. Температурата трябва да е около 27° С, тъй като е привечер. За хиляден път се питам какво правя там. И искам ли да внеса промяната? Май не, но в края на краищата този път ме променя. Искам ли да раз-буля загадките? Май да, но този път ме учи, че няма тайни, че, както казва Исус Христос, няма нищо скрито, което да не се открие. И всичко се случва обратно на очакванията ми.
Ставаме и поемаме мълчаливо. Вглъбен съм в мислите си, в собствените си съмнения, а Петрус сигурно се притеснява за работата си в Милано — поне така ми се струва. Той е тук, защото чувства някакъв дълг към Традицията, но вероятно се надява този поход да свърши бързо, за да може да се върне към нещата, които обича да прави…
Почти през целия остатък от вечерта вървим, без да говорим. Все още няма мобилни телефони, факсове, електронна поща. Изолирани сме в нашето принудително съжителство. Сантяго де Компостела е далеч пред нас и аз дори не подозирам, че този път ще ме отведе не само до него, но и до още много други градове по света. Нито аз, нито Петрус знаем, че същия следобед, в равнината на Леон, аз вървя и към Милано, неговия град, където десет години по-късно ще пристигна с книга, наречена „Алхимикът“. Вървя към своята съдба — толкова пъти мечтана и толкова пъти отхвърляна. Вървя към парка на един град в Южна. Франция, където има кафе, минерална вода, приятно слънце и писмо от „Обсидиан“. Молят ме да напиша предговора към българското издание на „Дневникът на един маг“.
Мислено потеглям към страната, която посетих преди седем години, за да видя публикувана там историята на моето прераждане.
Когато поехме на поклонение, мислех, че осъществявам една от най-големите мечти на моята младост. За мен ти бе магът Дон Хуан и аз изживявах сагата на Кастанеда в търсене на необикновеното.
