Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 5

— И кой е този път? — попитах нервно.

— О, не ми обясни много добре. Каза само да потърсиш на картата на Испания един стар средновековен път, известен като Необикновения път на Сантяго.

Пристигането

Митничарят дълго гледа меча, които жена ми носеше, и попита какво смятаме да правим с него. Аз казах, че един наш приятел ще го оцени, за да го продадем на търг. Лъжата подейства и митничарят ни даде удостоверение, че сме влезли с меча през летище „Бахадас“, и ни каза, че ако имаме проблеми с него на излизане от страната, достатъчно било да покажем документа на митницата.

Отидохме до гишето за коли под наем и потвърдихме резервацията за два автомобила. Взехме си документите и преди да се разделим, влязохме да хапнем в ресторанта на летището.

Бях прекарал една безсънна нощ в самолета — някаква смесица между страх от полета и страх от онова, което предстоеше да се случи занапред. Но бях съвсем бодър и изпълнен с нетърпение.

— Не се притеснявай — каза жена ми за хиляден път. — Трябва да отидеш до Франция и в Сен Жан Пие-дьо-Пор да потърсиш мадам Лурдес. Тя ще те свърже с човек, който да те води по Пътя на Сантяго.

— Ами ти? — попитах аз за хиляден път, вече знаейки отговора.

— Ще отида там, където трябва да отида, и ще оставя онова, което ми бе поверено. После ще прекарам няколко дни в Мадрид и ще се върна в Бразилия. Смятам, че мога да се грижа за дома ни така добре, както и ти.

— Знам — отвърнах, понеже исках да избегна темата.

Загрижеността ми за работата, която оставих в Бразилия, беше огромна. Научих необходимото за Пътя на Сантяго в петнайсетте дни, последвали случката в Агуляш Неграш, но ми бяха необходими почти седем месеца да се реша да зарежа всичко и да тръгна на път. Докато една сутрин жена ми не ми каза, че часът и датата наближават и че ако не взема някакво решение, ще трябва завинаги да забравя пътя на магията и Ордена на РАМ. Опитах се да й дам да разбере, че Учителят ми е възложил непосилна задача, тъй като не е възможно да махна с ръка и да сваля от плещите си отговорността към всекидневната ми работа. Тя се засмя и каза, че това е глупаво извинение, понеже през изминалите седем месеца почти не съм бил правил нищо друго, освен да се питам трябва или не трябва да тръгна на път. И с възможно най-небрежен жест ми подаде двата билета с фиксирана дата на полета.

— Само защото ти така реши, затова сме тук — казах аз в ресторанта на летището. — Не знам дали е правилно да се оставя друг човек да решава дали да тръгна по следите на моя меч.

Жена ми каза, че ако отново ще си говорим глупости, е по-добре да отиваме при колите и веднага да се сбогуваме.

— Ти никога не би допуснал някое решение в живота ти да бъде взето от друг. Да тръгваме, че вече става късно. — Тя грабна чантата си и се отправи към колата. Аз не помръднах. Продължих да седя. Гледах колко небрежно носи меча, рискувайки всеки момент да й се изплъзне изпод мишницата.