Читать «Свят извън времето» онлайн - страница 23

— Включи го незабавно! — извика панически той.

— Ще сключим ли сделка, Корбел?

— Никога! Ще те прасна с… — имаше ли нещо тежко и подходящо? Нищо? — Ще изтръгна микровълновата печка и ще ударя с нея компютъра! Ще ти оставя един разнебитен кораб!

— Твоята мисия…

— МЛЪКВАЙ!

Гласът на контрольора Пирс утихна. Корбел отново чу съскането на нахлуващия свеж въздух.

Сега какво? Ако Пирс контролира компютъра, той контролира всичко. Защо тогава сам не обърне звездолета?

А може би го е сторил? Корбел изтича в Утробната и се настани в пилотското кресло.

— Пълна видимост — нареди той.

И се понесе из космоса.

На половин светлинна година разстояние от Земята, съзвездията наоколо изглеждаха непроменени. Но една година непрестанно ускорение беше оказала влияние. Сега „Дон Жуан“ поглъщаше всички лъчи под един и същ ъгъл, така че целият небосвод се бе огънал напред.

В предишния си живот, по време на нощите прекарани на борда на малката лодка, Корбел бе имал възможността да понаучи съзвездията. Сагитариус беше точно там, където го бе забелязал и преди — отпред, право по курса. Пръстенът от бял пламък около и под него се дължеше на водорода, улавян и нагнетяван за да се слее в звезден пламък — „димът“ от ауспуха на неговия двигател. Слънцето беше нагорещена розова точка под краката му… и нещо отвъд него премигваше.

Корбел се облещи, когато откри, че право през звездите към него крачеше човешка фигура. Беше съвсем близо.

Остри черти, светла коса… това беше Пирс. Корбел затаи дъх. Пирс бе голям почти колкото „Дон Жуан“. И беше разгневен…

— Компютър, — проговори Корбел, — разкарай този манекен от екрана.

Фигурата изчезна.

Корбел задиша по-спокойно.

— Слушай Пирс, или Пирса, или компютър, или както там искаш да те наричам — тук аз издавам заповедите. Ще продължиш към галактическата ос, при ускорение една гравитационна единица и като пристигнем ще обърнеш обратно. Освен това, ще предприемеш всички необходими действия, за да опазиш моя живот и целостта на кораба. Говори, ако желаеш.

— Предпочитам да ме наричаш Пирса — отвърна гласът на контрольора Пирс.

Корбел въздъхна облекчено.

— Аз също. Под моя команда ли си?

— Да. Корбел, трябва да обсъдим някои неща. Дължиш живота си на Държавата. А си откраднал ключа към оцеляването на човечеството! Колко сеещи рам-звездолети, според теб, сме в състояние да построим? И колко от биологичните сонди ще успеят да повлияят на някоя чужда атмосфера, за да се превърне в нещо, което човеците да могат да дишат? Или може би смяташ, че хората никога няма да напуснат Земята, по едни или други причини?

— Компютър, отсега нататък ще отговаряш на името Пирса. Пирса, затваряй си устата!

Тишина.

От време на време Корбел започваше да се кикоти. Случваше се навсякъде. По време на храна, докато седеше в Утробната и гледаше небето, в Гимнастическия клуб — ей така, неочаквано започваше да се хили. А сетне не можеше да се спре, защото знаеше, че Пирса ще го чуе, а Пирса не можеше да отвърне…