Читать «Реликт на Империята» онлайн - страница 8

Ман включи моторчето в скафандъра на пълна мощност.

Подемната сила го удари подмишниците. Стандартните две g накараха кръвта му да отиде в краката, понасяйки го нагоре с ускорение, четири пъти по-голямо от гравитацията на Чудностран. Долу експлодира стволът на последното фазово дърво. Нещо го заклати назад-напред, сетне стана тъмно и тихо.

Той установи посоката така, че да се плъзга почти право напред. Под него се носеше тъмната земя. Ман летеше на североизток. Никой не го преследваше. Засега.

Хората на капитан Кид сигурно са убити, ранени или поне замаяни, след като огънят изригна право в лицата им. Джинксианецът вероятно ще се спусне да го преследва, но не можеше да го настигне. Общо взето, всички подемници си приличат, а Ман е по-лек от капитана.

Докторът летеше на североизток ниско над земята, защото знаеше, че единствените високи елементи от ландшафта, в които би могъл да се блъсне, са пилоните на запад. Когато престана да вижда светлините на кораба, зави на юг, като се задържаше на предишната височина. Все още никой не го преследваше. Радваше се, че си взе шлема — очите му бяха защитени от вятъра.

Събуди се от синия изгрев. Небето беше тъмно-тъмносиньо, светлината наоколо бе слаба, подобно на лунната. Малката Мира висеше между два планински върха като болезнено ярка точка, колкото върха на топлийка; толкова ярка, че можеше да прогори дупчица в окото на човек. Ман развинти шлема и си сложи розовите очила. Стана още по-тъмно.

Подаде нос от жълтия мъх. Равнината и небето бяха чисти. Навярно пиратите са започнали да го търсят, но дотук едва ли са стигнали. Засега всичко е наред.

Далеч над равнината гореше огън. Фазово дърво без корени и цветове бързо се издигаше в черното небе, задържано в несигурно аеродинамично равновесие от израстъците в основата му. След него се точеше бяла ивица дим. Когато тя се откъсна, дървото стана невидимо… докато много по-нависоко внезапно не избухна бяло облаче, сякаш изстрел от зенитка. Сега семената ще се разпръснат из небето.

Ричард Ман се усмихна. Поразяващо е как фазовите дървета са се приспособили към загубата на стопаните си. Робовладелците са отглеждали обширни плантации от тези дървета, използвали са твърдите им сърцевини-ракети, облечени в жива кора, за да издигат корабите си там, където ядреният двигател би могъл да причини вреда. Но дърветата се възползвали от ракетите за размножаване, разпространявайки семената си по-далеч, отколкото което и да е растение.

Е, какво пък… Ман се зарови по-дълбоко в пухкавата жълта маса и заобмисля следващата си стъпка. Сега от гледна точка на човечеството той беше герой. Причини съществен ущърб на пиратския екипаж. Когато полицията кацне, ще може да очаква награда от кукловодите. Дали не би могъл да се прицели по-високо?

Разбира се, товарът на „Господарят на куклите“ беше голям улов. Но дори да успее да го завладее, което само по себе си изглеждаше невероятно, как да го напъха в кораба си? Как да избяга от полицията на Нашето достижение?

Не, Ман залагаше на нещо друго, не по-малко ценно и безкрайно по-лесно за постигане.