Читать «Реликт на Империята» онлайн

Лари Нивън

Реликт на Империята

Когато корабът се появи, доктор Ричард Айшъл-Ман пърхаше над растенията с летящия си пояс като пеперуда. Застана неподвижно над едно от тях и със собственически интерес заразглежда необикновеното петно в жълтеникавите му листа. Това скоро ще узрее.

Този любител натуралист беше висок и слаб като тояга; аристократичната му глава бе украсена с четчица ниско остригана коса с меден оттенък и брада с неправилна форма. Над дясното му ухо минаваше светла линия и от всяка страна на брадичката му също светлееше бяло петно, а от едното излизаше намазан с восък кичур. Когато обръщаше глава, под светлината на двойното слънце петната непрекъснато меняха оттенъците си.

Ман взе проба от сивкавото петно, опакова я и полетя по-нататък…

Корабът се стрелна като метеорит, пресичайки със синкавобяла линия мътната червеникава светлина на Голямата Мира. Високо над главата на Ман спря и започна да описва кръгове и да блуждае като пияница, след това се спусна на равнината близо до неговия „Изследовател“. Докторът проследи кацането, прекъсна дейността си на пчеличка и тръгна да поздрави новодошлите. Той беше поразен от съвпадението. Доколкото му бе известно, неговият кораб бе първият приземил се на тази планета. Нямаше да е лошо да се сдобие с компания… но кому е потрябвало нещо тук?

Докато летеше, Малката Мира успя да залезе. Далечният край на морето избухна в бяла светлина — и бялосиньото джудже изчезна. Сенките рязко измениха формата си и светът се оцвети в червено. Ман свали розовите си защитни очила. Голямата Мира беше още високо, на шестдесет градуса над хоризонта, и до втория залез оставаха два часа.

Пришелецът беше огромен — дебел тъпомуцунест цилиндър, двадесет пъти по-голям от „Изследовател“. Изглеждаше стар — не че беше повреден или износен, а просто неопределено стар. Все още носът му беше плътно затворен, от него не се разпростираше жилищен купол, ако изобщо имаше такъв. Наоколо нищо не помръдваше — вероятно го очакваха да ги поздрави с добре дошли и тогава да излязат.

Ман се спусна към пришелеца.

Станерът го улучи, когато беше на няколко десетки метра от земята. Без болка и без звук всичките му мускули се превърнаха в отпуснато желе. В пълно съзнание и съвършено безпомощен той продължаваше да пикира към земята.

От необикновено големия люк насреща му излетяха три фигури. Те го подхванаха, за да не се удари в земята. Като весело си подхвърляха фрази на непознат на Ман език, го завлякоха до равнината.

Зад бюрото седеше човек с капитанска фуражка и любезна усмивка.

— Запасите ни от веринол са ограничени — каза той на търговски език. — Ако ми се наложи да го използвам, ще го направя, но бих предпочел да го запазя. Може би сте чували, че има неприятни странични ефекти.

— Много добре ви разбрах — отвърна Ман. — Ще го използвате в мига, когато ви се стори, че сте ме хванали в лъжа. — Тъй като досега не му бяха инжектирали това вещество, докторът реши, че блъфират. Този човек няма веринол, ако изобщо на света съществува нещо такова.

Въпреки това положението му беше дяволски трудно. В този закърпен древен кораб пътуват най-малко дузина, докато самият Ман сериозно се съмняваше дали ще успее дори да се повдигне. Действието на оръжието не беше съвсем преминало.