Читать «Възгледите на един клоун» онлайн - страница 8

От свещта на Моника си запалих една от нейните цигари, донесох коняка от кухнята, телефонния указател от коридора и вдигнах телефонната слушалка. Действително, Моника бе уредила и това за мен. Телефонът работеше. Силните сигнали ми прозвучаха като ударите на някакво безкрайно далечно сърце, в този момент ги обичах повече от шума на морските вълни, повече от воя на бурите и ръмженето на лъвовете. Някъде в тези ясни сигнали се криеше гласът на Мари, гласът на Лео, гласът на Моника. Бавно поставих слушалката. Тя бе единственото оръжие, което ми бе останало, и скоро щях да го използвам. Вдигнах десния крачол на панталона си и огледах ожуленото си коляно, охлузванията бяха повърхностни, отокът безобиден, налях си един голям коняк, изпих чашата наполовина, а остатъка изсипах върху раненото си коляно, закуцуках обратно към кухнята и сложих коняка в хладилника. Едва сега се сетих, че Костерт въобще не ми донесе ракията, която си бях изпросил. Сигурно си е помислил, че от възпитателна гледна точка е по-добре да не ми носи ракия, като по този начин е спестил седем марки и петдесет пфенига за християнското дело. Реших да му се обадя по телефона и да го помоля да ми преведе сумата. Този тип не биваше да се измъкне толкова лесно, а освен това и парите ми трябваха. Цели пет години бях печелил повече, отколкото трябваше да харча, и все пак бях прахосал всичко. Разбира се, можех и занапред да кретам на нивото трийсет до петдесет марки, щом коляното ми оздравееше, всъщност ми бе все едно къде ще играя, публиката в мизерните салони е дори по-мила, отколкото във вариететата. Но трийсет до петдесет марки на ден са просто прекалено малко, хотелската стая много малка, като репетира, човек се блъска в масата и шкафовете, и аз смятам, че банята не е лукс и когато се пътува с пет куфара, таксито не е разточителство.

Отново извадих коняка от хладилника и отпих една глътка от бутилката. Не съм пияница. Алкохолът ми действа добре, откакто Мари си отиде. Вече бях отвикнал от паричните затруднения, а фактът, че притежавах само една марка и нямаше никакви изгледи скоро да спечеля значително повече, ме нервираше. Единственото, което наистина бих могъл да продам, беше велосипедът, но ако решех да продължа да кретам като клоун, велосипедът щеше да ми е от голяма полза, щеше да ми спестява таксито и пътните. Притежавах жилището с едно условие — нямах право да го продавам или да го давам под наем. Типичен богаташки подарък. Винаги с някаква уловка. Успях да си наложа да не пия повече коняк, отидох в хола и отворих телефонния указател.

4

Роден съм в Бон и познавам тук много хора: роднини, познати, бивши съученици. Родителите ми живеят тук, и брат ми Лео, който смени вероизповеданието си под настойничеството на Цюпфнер, следва тук католическа теология. Сигурно ще се наложи веднъж да видя родителите си, поне за да уредя с тях паричните въпроси. Може и да предоставя това на адвоката си. Още не съм решил какво ще направя. След смъртта на сестра ми Хенриета, родителите ми вече не съществуват за мен като такива. Хенриета е мъртва от седемнайсет години. Тя бе на шестнайсет, когато свърши войната бе хубаво момиче, русо, най-добрата тенисистка между Бон и Ремаген. Тогава младите момичета трябваше доброволно да се включат в противовъздушната отбрана и Хенриета се записа през февруари 1945 година. Всичко стана толкова бързо и лесно, че аз въобще не го осъзнах. Връщах се от училище, прекосих Кьолнер щрасе и видях Хенриета да седи в трамвая, който тъкмо потегляше в посока към Бон. Тя ми махна и се усмихна, аз също й се усмихнах. Имаше малка раничка на гърба си, на главата си имаше красива тъмносиня шапка и беше облечена с дебелото, синьо зимно палто с кожената яка. Никога досега не я бях виждал с шапка, тя все отказваше да си сложи. Шапката много я променяше. Изглеждаше като млада жена. Помислих си, че отива на излет, въпреки че съвсем не бе време за излети. Но тогава от училищата можеше да се очаква всичко. Те се опитваха дори в противовъздушните скривалища да ни обясняват простото тройно правило, въпреки че вече чувахме стрелбата на артилерията. Учителят ни Брюл пееше с нас „набожни и патриотични песни“, както ги наричаше той, и под това той разбираше „Вижте дом, пълен със слава“ като „Виждаш ли на изток утринната зора“. Нощем, когато за половин час утихваше, отекваха непрестанно стъпките на маршируващите: италиански военнопленници (в училище ни бяха обяснили, защо италианците вече не са ни съюзници, а ще работят при нас като пленници, но аз и до днес не разбрах защо), руски военнопленници, пленени жени, немски войници; маршируващи крака през цялата нощ. Никой не знаеше точно какво ставаше.