Читать «Софи» онлайн - страница 182

— Не виждах друг избор, ако искам да покажа съпругата си пред висшето общество следващия сезон. Би било крайно уморително вечно да трябва да споря с полицейските началници — пошегува се той.

Младата жена го погледна сериозно.

— Съмнявам се, че висшето общество ще ме приеме след случилото се.

— Глупости, скъпа! — възкликна маркизата. — Висшето общество не би посмяло да прояви неуважение към един Съмървил. С Хари ще бъдем там, за да се погрижим да не посмеят дори да опитат.

— А аз ще бъда до теб — додаде графът. — Така, сега какво ще кажеш да целунеш още веднъж бъдещия си съпруг.

Софи се озова отново в обятията му. Докато се целуваха, Диксън изведе Рентън от стаята, а Куентин изсумтя презрително и излезе.

Линдхърст откъсна устните си от нейните. Вгледа се в очите й и прошепна:

— Какво би искала за сватбен подарък, любов моя?

Софи се усмихна и си открадна още една целувка.

— Ти вече направи толкова много за мен; не ми се струва редно да искам още.

— Дълг на мъжа е да глези съпругата си — усмихна се той. — И така, какво да бъде? Бижута? Къща в Лондон? Само поискай. Каквото и да е.

Младата жена се замисли за момент.

— Всъщност искам две неща.

— О, виждам, че вземам алчна съпруга — въздъхна развеселено той.

Тя поклати глава.

— Нищо подобно. Обещай да изпълниш тези две желания и няма да искам нищо друго.

— Ще бъда щастлив да изпълня и тези две, и още много други твои желания. Искай.

Софи го целуна и отвърна:

— Искам Панси и Езра да се сдобият със своя ферма. И искам Фанси да ми бъде лична камериерка.

Никълъс се опита да отговори, но в този момент откъм вратата прогърмя силен глас:

— Пусни веднага момичето, Линдхърст.

Младата жена погледна в посоката, откъдето бе дошъл гласът. На прага стоеше слаб, приведен човек във вишневочервено палто и с невероятно висока шапка. Софи извика:

— Чичо Артър?

— Разбира се. Кого очакваше? Уелингтън? — отвърна той и закуцука към нея, като се подпираше на бастун.

— Не. Само дето…

— Казах да я пуснеш, момче — прекъсна я той и удари с бастуна по пода, за да подчертае думите си. — Все още не съм решил дали да ти позволя да се ожениш за нея.

Графът изгледа любимата си и я пусна, като промърмори:

— Трябваше да го оставя в Бат.

— Ти ли го доведе тук? — възкликна тя.

Линдхърст кимна.

— Разбира се. Сега той е твой настойник и е редно да поискам неговото разрешение, за да се оженя за теб.

— Но как…

Никълъс се усмихна.

— Ти спомена за него през онази нощ на пътя, когато обясни как си попаднала в Хоксбъри. Помниш ли?

— Да. Просто съм изненадана, че ти си спомняш.

— Да не запомня, че си племенница на Бомфри? — Линдхърст се засмя. — Артър е приятел на семейството ни от години. Всъщност той бе най-добрият приятел на дядо ми.

— Никога не съм виждал по-лош ловец на яребици, все се притесняваше да не застреля моите хрътки по погрешка — изръмжа чичо й и закуцука отново. Когато стигна средата на гостната, отново удари с бастуна си по пода и изкомандва: — Е, не стой там така със зяпнала уста, момиче. Ела да целунеш стария си чичо.